Ток, шок и ужас

Едва ли е имало много ситуации в най-новата ни история, когато е имало пълно единодушие, че положението е критично и дори е вече извън контрол. Точно такава е ситуацията с цените на тока и газа в момента. И без никакво преувеличение тя може да се определи като „Шок и ужас“. Цената на електроенергията за фирмите скочи почти пет пъти от началото на годината – от 100 лв. мВт/ч през януари достигна 480 лв. мВт/ч през октомври. Няма бизнес, който да може да издържи на подобна тенденция. Още по-големият проблем е, че ще наблюдаваме ефекта на доминото в икономиката, защото абсолютно цялата стопанска дейност зависи от цената на енергоносителите.

Резултатът ще бъде в две посоки. Големите предприятия и заводи с енергоемки производства ще фалират, ако не получат подкрепа от държавата, и стотици хиляди работници ще останат без доходи точно в разгара на зимата и ковид кризата. Малките и средни фирми, които успеят някак си да закърпят положението, пък ще включат повишените си разходи в цените на стоките и услугите си. Вече сме свидетели на поскъпване с 50 до 100 процента на основни храни и други стоки от първа необходимост. Така цената на кризата ще се плати от всички българи. Това е за сведение на управляващите, които ни уверяват, че домакинствата са защитени от ценовото цунами в енергетиката, защото купуват електроенергията на регулиран пазар и евентуално повишение на цените там може да има едва на 1 януари 2022 г. 

Разбира се, има обективни фактори – основно международни, на които трудно можем да влияем. Но има и субективни, които не можем да подминем и които влошават ситуацията – пълната безпомощност на правителството. Още от юли бе ясно, че цените на газа и тока са тръгнали стремглаво нагоре и няма скоро да се успокоят. Другите държави в ЕС започнаха спешно да готвят мерки – компенсации за фирмите, подпомагане на гражданите, отмяна на ДДС, преструктуриране на резервите …

У нас по това време се обсъждаше актуализацията на бюджета, но в него няма нито ред за мерки срещу задаващото се ценово цунами в енергетиката. Правителството предпочете, по стар соцобичай, да се сниши и да се моли бурята да мине. Но тя не отмина, а ни помете.

Управляващите бяха притиснати до стената и чак през октомври започнаха да обсъждат мерки. Които нито ще са кой знае колко ефективни, нито ще влязат в сила скоро. Защото повечето идеи изискват промени в законите, за които трябва парламент, или разрешение от ЕК. Т.е. могат да влязат в сила най-рано в края на годината. Не е ясно колко от засегнатите фирми ще оцелеят дотогава.

От вчера служебният кабинет заговори за по-бързо плащане компенсации – от 50 лв. мВт/ч. Освен че са безкрайно закъснели, те няма да решат нищо при цена на тока от над 400 лв. мВт/ч. Логично възниква въпросът защо през последния един месец МС твърдеше, че за тези компенсации трябва задължителна актуализация на бюджета, а след протеста на работодатели и синдикати вчера вече смята, че те могат да се дадат със задна дата още с октомврийските сметки? 

Какви мерки могат да се вземат веднага?

1). Държавата може да поиска АЕЦ Козлодуй, която вече има 1.3 млрд. лв. печалба от високите цени, да ѝ плати предсрочно дивидента и тези пари да се преразпределят за подкрепа на бизнеса.

2). Правителството може да накара държавните предприятия, произвеждащи ток, да заложат такива критерии на търговете за продажба на ток, че да могат повече предприятия да се включат – примерно да се понижи исканата гаранция за участие в търга, която за пакетите на евтиния ток на АЕЦ сега е 100 милиона лева, или да сложи тавани на сделките, за да не се изнася по-евтината енергия. Иначе става точно обратното – евтината електроенергия, произведена в България, субсидира чуждите икономики. Най-бедният в Европа подпомага богатите!

Мерките, които могат да се вземат сега, наистина трябва да са бързи и краткосрочни. Първата работа на новия парламент и правителство обаче трябва да са дългосрочните мерки – да се преразгледа структурата на енергетиката и да се реши на каква енергия ще залагаме в бъдеще, кои са приоритетните енергийни проекти, на които ще разчитаме, кои са мощностите, които ни струват твърде скъпо и трябва да бъдат затворени. Все проблеми, които десетилетия наред не бяха решавани, а задълбочавани от лобистки боричкания и корупционни практики. Ако не се захванем с тях спешно, следващото ценово цунами може и да не го дочакаме.

Докато властите се наумуват, цените ще се налудуват

В България е традиция в моменти на криза мерки да се вземат късно и неадекватно. 

От началото на годината започна шоковото поскъпване на основни суровини в световен мащаб. Това доведе до поскъпване и в България на основни храни и други изделия от първа необходимост между 50% и 100%. И докато българина изнемогва с връзването на семейния бюджет, изглежда, че само българското правителство не е усетило галопиращата инфлация. Защото служебното правителство и досега няма план за смекчаване на кризата нито предвижда мерки за компенсиране на най-засегнатите фирми и най-бедните слоеве от населението.

Вихрещата се енергийна криза не прави изключение. Още от юни бе ясно, че цените на газа и тока са тръгнали стремглаво нагоре и няма скоро да се успокоят. Другите държави в ЕС започнаха спешно да готвят мерки – компенсации за фирмите, подпомагане на гражданите, преструктуриране на резервите… Точно по това време у нас се обсъждаше актуализацията на бюджета за 2021 г. И в него няма нито дума за този съществен риск за икономиката. Въпреки че по думите на доскорошния финансов министър Асен Василев пари има и те трябва да бъдат разпределени за спешни неща. Единственият спор, за който се разбра постфактум, е свързан с датата за затваряне на ТЕЦ „Марица Изток 2“, която трябва да бъде записана в Плана за възстановяване и развитие. Но дори и той се разглеждаше в контекста на предстоящата предизборна борба – като разногласие между двамата министри, впускащи се в политиката, и вицепремиера, отговарящ за внасянето на вече безнадеждно закъснелия план в Брюксел.

Летаргията продължи и дълго след приемането на бюджета. Едва миналия петък правителството излезе с някакви мерки. Само за да потвърди максимата, че колкото по-късно, толкова по-зле. 

Основният проблем е, че всички мерки ще се случат в най-добрия случай в края на годината, и то ако има работещ парламент, който да одобри поредната актуализация на бюджета за 2021 г. Или ще са заложени в бюджета за 2022 г., който също зависи от работещ парламент. Колко от засегнатите средни и малки фирми ще издържат дотогава, е трудно да се прогнозира. Със сигурност много няма да успеят, изтощени и от трудностите, с които са се сблъскали по време на Ковид кризата. 

„По-спешните“ мерки като изкуствено намаляване на цените, на които АЕЦ „Козлодуй“ продава тока, пък могат да се окажат поредното лобистко начинание – условията за участие в търговете са толкова високи, че само големи търговци на ток могат да се класират. Затова ще е много интересно да се види кои са купувачите и дали евтиният ток не е увеличил нечии печалби чрез продажби в чужбина.

Още по-трогателно е „успокоението“, че цените на тока и парното нямало да се вдигат за населението поне до 1.01.2022 г. А след това можело да има задържане на цената. Някои даже призовават за мораториум върху плащането на сметките за 6 месеца. Тази еквилибристика вече сме я гледали. И то неведнъж. Резултатът е ясен – енергийните фирми задлъжняват драматично, а ценовият удар след това е още по-тежък. Да не говорим, че населението вече плаща за високия ток – чрез поскъпването на основни стоки и продукти. Олиото примерно е поскъпнало с 43% за година, а хлябът вече гони 2 лева. По-заможните граждани се оглеждат къде да инвестират парите си, за да не загубят те своята стойност заради увеличаващата се инфлация – доказателство за това е бумът на цените на имотите. Хората, които обаче едва свързват двата края, нямат такива възможности.

Логичният въпрос е какво може да се направи. Факт е, че в случая става дума за обективно поскъпване на енергията на международните пазари. Факт е обаче и че българската енергетика е нереформирана, неефективна и тежко задлъжняла. Факт е, че тя се управлява от „калинки“ на бившите управляващи и се подчинява на частни лобистки интереси. Каквото и наливане на пари да се направи, това ще е временно закърпване на положението, и то с твърде спорен ефект. 

Затова основният фокус трябва да бъде как да се преструктурира енергетиката така, че тя да е по-гъвкава при подобни ситуации. Мерките трябва да са краткосрочни – подпомагане на фирмите и гражданите веднага, даже със задна дата, както и суапови сделки за по-евтин азербайджански газ, и дългосрочни – максимално бързо завършване на газовата връзка с Гърция, чийто старт вече няколко пъти се отлага, и промяна на структурата на енергетиката с оглед на „зелената сделка“, по която България вече е поела ангажименти, например. Звучат логично, но често логиката отстъпва на популизма, особено в предизборна ситуация. Затова и управляващите предпочитат да преливат от пусто в празно, а спасяването на давещите се е оставено на самите давещи се.

Една година позор!

Реалността често надминава и най-мрачните ни фантазии. Преди една година видяхме потресаващи кадри от побоя на едно момче и неговите приятели, дръзнали да протестират срещу корупцията и безхаберното управление в тази страна. Видяхме управляващи, които се снишиха и дори не порицаха злоупотребилите с властта си полицаи. Видяхме полицейски шефове, представящи се за жертви и търсещи съпричастност от обществото.

Днес, една година по-късно, стана ясно, че всъщност нищо не сме видели. Потресаващите кадри, показани в НС, са очевадно доказателство, че прекомерната употреба на сила не е изолирано изпускане на нерви, а масово явление в полицията. Което не само, че не се наказва, а и се толерира.

Как иначе да си обясним факта, че кадрите са крити една година? Че за тези издевателства са наказани само няколко души, и то символично? Че ние не знаем техните имена и те продължават да работят в полицията? Че прокуратурата така и не се впечатли от десетките любителски кадри и от публичните свидетелства на жертвите на полицейския тормоз и дори разследване за насилието по време на протестите нямаше?

Заради всичко това тази една година е позор! И всеки ден, през който няма справедливо наказание за подобни издевателства, е позор! Защото утре ние можем да сме на мястото на пребитите без причина момчета и момичета.

Когато лекарите протестират, обществото боледува!

Не се изисква особен талант да създадеш проблем там, където го няма, особено в период на криза. Дали е умно, е отделен въпрос. Дали си струва – е риторичен въпрос. Във всеки случай гледката на лекари, блокирали булевард в знак на протест, винаги е ясен сигнал, че нещо не е наред.

В случая с „Пирогов“ обидата е разбираема. Това е болницата, към която всеки първо се насочва, когато състоянието му се влоши. Това е болницата, която изнесе най-голямата тежест в разгара на ковид кризата. Това е болницата, в която работят едни от най-добрите лекари. Които вече повече от година лекуват денонощно ковид пациенти, независимо в кое отделение са назначени. Точно те извършваха чудеса от храброст, когато нямаше кислород, лекарства и предпазни средства. Точно те рискуваха здравето и не се прибираха седмици наред при семействата си, за да няма починали на стълбите или върнати пациенти.

И точно те сега са обвинени, че са работили фиктивно. Че несправедливо са взели 1000 лв. Защото според разбиранията на здравната каса ортопед ковид не лекува. А и не може пациенти веднъж да са лекувани от ковид, а втори път – от усложненията от него?!? Защото бюрократите броят парите по пътеките, а не колко човешки животи са спасени.

В случая няма никакво значение кой е директорът на „Пирогов“ и дали е някому несимпатичен. Няма никакво значение и кой е министърът и дали той не разчиства лични сметки. В случая има значение, че законите трябва да се спазват – констатациите на НЗОК, че има нарушения за 1 млн. лв., са само началото, тепърва болницата ще ги оспорва, а съдът ще реши кой е крив и кой е прав. В случая има значение, че петното, което беше лепнато с обвиненията, особено към редовите лекари, няма как да бъде изтрито. И можем само да се молим при следващата криза те да предпочетат да останат лекари, а не да станат бюрократи. За да има някакъв шанс да оцелеем.

Скандалът с подслушванията не е българският „Уотъргейт“! За съжаление!

Поредният скандал с подслушването на опозиционни политици и граждански активисти не е българският „Уотъргейт“. За съжаление! Както не бяха и всички предишни разкрития за неправомерно използване на специални разузнавателни средства. Защото ако бяха, нарушителите отдавна щяха да са отстранени, разследвани и осъдени. А законите щяха да са така променени, че да не допускат повече злоупотреби.

Да припомня – в САЩ аферата „Уотъргейт“ доведе до единственото засега предсрочно напускане на президентския пост – републиканецът Ричард Никсън бе принуден да подаде оставка за това, че е разпоредил подслушване на централата на Демократическата партия в сградата на хотел „Уотъргейт“. Микрофоните бяха сложени от хора на специално създадената от него секретна служба – т.нар. „водопроводчици“. Службата уж трябва да се занимава с шпионаж, но в действителност работи срещу политическите му противници, в т.ч. чрез създаване на безредици на предизборни митинги и други събития на демократите. Планът е провален от съвестен охранител на сградата, решил да направи непредвидена обиколка на хотел „Уотъргейт“. Медиите изваждат наяве скандала. „Водопроводчиците“ са обвинени и арестувани. Никсън и хора от най-близкото му обкръжение са разобличени, че редовно са злоупотребявали с власт, вземали са подкупи и са заплашвали опонентите си. Сенатът и Камарата на представителите провеждат пълно разследване и установяват, че Никсън е подкопал конституционния ред и трябва да бъде предаден на съд. Т.е. преди половин век в САЩ гражданското общество и институциите стигнаха до поръчителите! Нещо, което тук просто не може да се случи. Не и при действащите закони.

Да започнем оттам, че у нас на практика няма нужда да подслушваш незаконно. Ако имаш власт – подслушваш си „законно“. Винаги можеш да намериш законов текст, по който да разработваш и да прилагаш СРС спрямо свой опонент – било то политически, икономически или просто персонално непоносим. Достатъчно е да се подаде анонимен донос, за да се образува дело, дори и за най-тежки престъпления като шпионаж, диверсия, тероризъм. След това се намира съдия, който да даде благословия за използването на СРС. Рядко някой отказва, когато става дума за подобни тежки деяния. Да не говорим за масовата практика да се подслушват хора, „прихванати“ покрай други лица, без срещу тях специално да са приложени СРС-та или да има разследване. Оттам нататък е въпрос на лична преценка какво и как ще се използва от събраната информация. СРС-тата, които не се използват като доказателства, би трябвало да се унищожават, но на практика никой не следи дали и кога това се случва. Масова практика е материалите от СРС-та по едно дело да се прикриват в папка по друго, за да бъдат извадени при нужда. Така хем не могат да бъдат намерени, хем ако стане гаф, винаги можеш да се оправдаеш с „грешка“.

Контролът върху използването на СРС-та също е кауза пердута. По закон! Има създадено Бюро за контрол на използването на СРС, което уж трябва да е независимо, но на практика не е. Хората в него се избират от управляващите, които имат мнозинство в парламента, и често дори не са специалисти, а верни партийни кадри. Дори да решат да си свършат съвестно работата обаче, пак са с вързани ръце, защото зависят от информацията, която им се подава от останалите институции – прокуратура, МВР, ДАНС, които пък нямат никакъв интерес да се самоизобличават в нередности. Затова и се броят на пръстите на едната ръка гражданите, за които е установено, че са подслушвани незаконно. По официални данни от 2014 г. досега са 22 лица. При хиляди разрешения за прилагане на СРС-та всяка година.

Законът се е погрижил максимално да затрудни и разследването на незаконното използване на СРС-та. Последният скандал е ярък пример за това. Започна с фойерверки – как са подслушвани 32 души, които впоследствие се увеличиха до 82. Инициирани бяха разследвания. Показаха се номера на искания за СРС, даже имена, спрямо които са прилагани. След което всичко затъна в процедурни и законови хватки. ДАНС и прокуратурата светкавично установиха, че няма нищо нередно. И никой не може да ги опровергае. Проверката на МВР се саботира на всяка крачка. Предаващите материали за СРС-та са заплашени с наказания за разпространяване на класифицирана информация. А премиерът и министърът на вътрешните работи в прав текст признаха, че дори да установят, че има нещо нередно, не биха могли да влязат в подробности кой кого и защо е подслушвал. Защото законът им забранява. Т.е. априори е ясно, че на обществото нищо няма да му стане ясно.

Всичко това показва, че дяволът е заровен в законите. Ако те не бъдат променени, злоупотребите със СРС ще продължат. Въпросът е ще се намерят ли управляващи, които ще се преборят с изкушението да използват СРС-тата за лични, а не за обществено значими цели.

Бай Ганьо прави избори – епизод пореден

Максимата, че няма значение кой как гласува, а кой как брои, ще бъде нагледно илюстрирана на предстоящите избори. Не само парламентарните, а и на президентските.

Не че досега не е имало съмнение в прозрачността на изборите. Просто за първи път в закона бяха заложени толкова много и толкова безумни „гаранции“, че вотът ще бъде труден за упражняване и невъзможен за проследяване. И най-циничното, както винаги, е, че всичко това се прави в „името на гражданите“. Резултатът също е предвидим – това ще са най-непрозрачните, най-непосетените и най-скъпите избори досега.

Всичко започна с „благородното“ желание на управляващите да изчистят проблемите при гласуването и да го нагодят към извънредната обстановка, в която живеем. Ако си спомняте, те затова и останаха на власт при протестите през лятото – за да управляват ефективно в кризата. Но едно е да искаш, друго е да можеш. А в случая нито искат, нито могат – затова прекараха 2/3 от времето във ваканции. И претупаха промените в изборните закони поради липса на време. Така проблемите не бяха решени, а мултиплицирани.

Да започнем с организацията на изборите. Изобщо не е ясно дали ще може да се попълни огромната изборна администрация, която е необходима. В страната има над 12 000 изборни секции, които трябва да имат поне по 5 души комисия. Не е ясно колко души ще се откажат заради обстановката с коронавируса, която по всичко личи, ще се усложнява с наближаването на изборния ден. Не е ясно колко от тях ще поискат да се ваксинират. И дали тези, които пожелаят, ще сколасат да го направят и с двете дози при проблемите с доставките.

Отделно в изборните секции ще има наблюдатели и застъпници. За тяхното ваксиниране никой не говори. Т.е. около 10-тина души поне, без да броим гласуващите, ще трябва да прекарат часове наред в тясна и неудобна стая за гласуване, която по обективни причини ще е естествен развъдник на зараза. В други държави, провели избори в кризата, условията за гласуване бяха драстично променени – гласуваше се на открито или в огромни помещения с добра вентилация, като спортни зали например. У нас за това никой не отваря дума. Сложната обстановка съвсем логично ще спре голяма част от хората от гласуване. Българите са една от най-болните и застаряващи нации, така че има обективни обстоятелства хората да се страхуват. Особено при тази организация на изборите. Но това не спря управляващите да заложат още „капани“. Карантинираните например ще бъдат обикаляни с подвижни урни и комисия от 3 души. Колко време ще отнеме това и дали ще се намерят кандидати за такива комисии при нарастващата заболеваемост е риторичен въпрос. Ако всички желаещи успеят да гласуват в изборния ден, ще е чудо.Отделно, от глас бяха лишени карантинираните в последните 3 дни преди изборите. Нищо, че това е противоконституционно!

Още по-голяма ще е драмата с гласуването в чужбина, където отделните държави също налагат ограничения, а по традиция секциите са малко и опашките са дълги. Но българите в чужбина винаги са били недолюбвани по време на избори, така че никой от седящите в парламента не отвори и дума за решаване на техните проблеми.Всичко това можеше лесно да бъде решено с въвеждане на дистанционно или електронно гласуване. Историята обаче е доказала, че управляващите ще воюват докрай с прогреса и технологиите. Защото точно така могат да загубят контрола върху електората, който смятат за „гарантиран“ и е все по-кът.

Така стигаме до ключовия момент – броенето на гласовете. Само най-големите наивници са се надявали този път да бъде въведено видео наблюдение при броенето на гласовете. И надеждите им не се сбъднаха. Напротив –бяха направени промени в закона, които да гарантират, че фалшификациите няма да бъдат уловени.Под предлога, че трябва да се опростят протоколите с резултатите, които изготвят секционните избирателни комисии, управляващите решиха, че множество данни, които преди се отчитаха поотделно, сега ще се събират заедно или направо ще отпаднат от документацията. А те са важни за коректността на самите избори – като броя на гласоподавателите, дописани в избирателния списък в самия изборен ден. Тази информация дава представа доколко (не)адекватни са списъците с избирателите – тема, която толкова години подхранва съмненията в публичното пространство за измами и манипулации на вота.

Също така, редица други данни, които досега бяха вписвани поотделно, вече ще бъдат събирани заедно – различните видове недействителни бюлетини, сгрешените бюлетини, унищожените от СИК бюлетини… Така се губи информация за различните причини, които правят бюлетините невалидни. Няма да се вписват отделно и неизползваните бюлетини. Отпадна и разбивката на недействителните гласове по кандидатски листи – така няма да знаем на кои партии се падат най-много невалидни бюлетини.

Всичко това не дава основания да бъдем оптимисти за честността на предстоящите избори. Даже поставя сериозната дилема да участваме ли изобщо в предрешено състезание, за да легитимираме нагласен резултат. Защото Бай Ганьо продължава да прави изборите у нас. И не се влияе от никакви демократични промени.

Суша или наводнение – изберете сами

Не мога да разбера защо някои хора непрекъснато твърдят, че в България няма избор. Всяка година например избираме от какво да си патим – от суша или от наводнение. И това се дължи не на непредсказуемата природа, както се опитват да ни внушат, а на напълно предсказуемите управляващи.

Които строят, докато вали проливен дъжд, и рушат, когато грее слънце.

Които укрепват свлачища с хотели и спират ерозия с изсичане на гори.

Които строят вили, а не диги по коритата на реките.

Които първо дават 500 млн. на една компания без опит и техника за ремонт на язовири, а година по-късно се сещат, че язовирите трябва също да се обединят и управляват единно – кой знае защо това ще стане в друга компания. Не знам колко време ще мине, докато прозрат, че двете компании ще трябва да се слеят, но със сигурност мога да прогнозирам, че дотогава няма да има нито пари, нито язовири.

Всичко това можеше да е просто сюжет за български „Борат“, ако не се случваше в реалността и не струваше огромни пари и човешки съдби. За съжаление, у нас държавата е по-голямо бедствие от природата. И няма никакво значение коя партия или кой министър е на власт. Проблемът не е в човека, а в системата, която никой не може или не иска да промени.

Е-гьолът в условия на пандемия

Лекари от Спешна помощ, трескаво прелистващи екселски таблици в опит да намерят свободно легло за тежко болен пациент. Джипита, въртящи телефони, за да уведомят за издадено направление за безплатен ковид-19 тест. Граждани, молещи се в аптеките да им дадат лекарства, описани в изпратена от личния лекар по Viber рецепта …

Едва ли има смислено обяснение за тези покъртителни за XXI век картини. Не и след десетките милиони, похарчени за електронно здравеопазване. Не, и след годините пропиляно в спорове време. Не и след обещаната през 2015 година електронна рецепта, която през 2020 г. още липсва, а пореден здравен министър я обещава до края на декември. Не, и след бодрите рапорти, че всичко в безпрецедентната здравна криза, в която се намираме, е под контрол. Не и след оптимистичните обещания, че дори нещо да не е наред, в следващите дни то като с магическа пръчка ще се оправи.


Всъщност нищо не е наред. Към момента малко над 5% от електронните административни услуги, предлагани 2019 г. насам, са наистина такива. Е-управлението стана е-гьол, по подобие на АЕЦ “Белене”. И причината за това е простичка – няма как с аналогови управляващи да имаш електронно правителство.


За единна здравна информационна система се говори от 2002 г. Тогава, а и сега, планът е някой хубав ден всички да имаме е-здравни досиета, лекарите, болниците и аптеките да са свързани в единна система, да има е-рецепти, е-направления и т.н. И пациентите да получават, а медиците да осигуряват качествена грижа с възможно най-малко главоболия.


18 години и няколкостотин милиона по-късно имаме възможност единствено да проверяваме здравния си статус и платените ни от НЗОК прегледи, лечение и лекарства. А болниците, лекарите и аптеките могат да докадват в реално време в НЗОК назначените прегледи и лечения. Е-рецепта е в състояние на почти готовност от 2015 г. насам. Е-направления – също. Сега обещават малката стъпчица, нужна за финализирането на тези процеси, да бъде направена до края на декември. 


Горчивата истина е, че бюрокрацията се бори със зъби и нокти срещу всеки опит да й бъде отнета власт. А натоварените с изграждането на системата се интересуват много повече от усвояването и най-вече отклоняването на средствата, отколкото от реалното изпълнение на работата. Показателен за това е фактът, че през март IT фирми предложиха да дарят 15 000 часа безвъзмезден труд, за да довършат поне най-нужните в тази криза модули на е-здравеопазване.

Резултатът? След тържествената PR пресконференция никой не пожела да се възползва от тази възможност. Обяснението? Абе, твърде е сложно, за да го дадем на специалистите. Току виж вземат да се справят и разобличат дългогодишните си усилия нищо да не бъде придвижено. 


Сарказмът настрана! Досега бюрокрацията и липсата на е-правителство ни струваше много пари и време. Сега тя вече струва човешки живот! Колкото по-бързо управляващите осъзнаят това, толкова повече хора ще имат шанс да оцелеят в битката с болестите.

Бедни ми, бедни, пенсионере!


Колкото по-дълго и съвестно работиш, колкото по-упорито и повече спестяваш, толкова по-малко получаваш. И финансово, и морално. Звучи абсурдно? Или най-малкото несправедливо? Така е! Но точно такава е пенсионната система у нас. А управляващите вместо да я поправят, се захванаха още повече да задълбочават недъзите ѝ. И дори очакват благодарност за това, че с парите на една част от населението подхвърлят подаяния на друга част.


Последните предложения за вдигане на пенсиите са добра илюстрация за това. Според тях от 1 януари 2021 г. минималната ще се повиши с 20% и ще достигне 300 лв. Така пенсионер, получавал дотогава 250 лв., ще се радва на 50 лв. увеличение, а друг с 290 – само на 10 лв. Двамата ще финишират на 300 лв., въпреки че единият се е осигурявал по-дълго и на по-висока заплата.


Ако някой в момента получава 300 лв., няма да вземе нищо отгоре чак до 1 юли 2021 г., когато пенсиите на всички останали ще се актуализират и то само с 5% по швейцарското правило.
Таванът на максималните пенсии ще се вдигне с 20%, но пак няма да падне, въпреки че за новите пенсионери това трябваше да стане още през 2019 г.


Всичко това ще доведе до няколко ефекта:


1. Бедните пенсионери ще си останат все така бедни и унижени. Защото ще продължат да разчитат на подаяния, било под формата на ковид, коледни или великденски добавки, или пък като ваучери за храна.


2. Доверието в пенсионната система, което и в момента не е особено голямо, още по-бързо ще ерозира. Защо да се осигуряваш върху реалните си доходи, ако накрая може да получиш толкова, колкото ония, които по една или друга причина, са крили осигуровки?


3. Сметката за това поредно упражнение ще е огромна и ще я платим всички ние, чрез данъците си. Дефицитът в НОИ догодина ще стигне 5-6 млрд., които ще се покрият от републиканския бюджет.

Затова не е случайно, че никой – нито работодателите, нито синдикатите, нито гражданите (не че тях някой ги пита изобщо), не подкрепя идеите.


Много по-добре и справедливо би било да се преизчислят пенсиите, като се увеличи тежестта на всяка година осигурителен стаж. Това е скъпо начинание, защото изисква ресурс, с който в момента държавата не разполага. Всеки бизнесмен или даже човек, който просто води семейните сметки, в подобна ситуация ще направи дългосрочен план в рамките на 2-3-5 години, който да бъде финансово обезпечен. За управляващите обаче (независимо от коя партия са) това е сложно и нежелано мероприятие, защото изисква те коренно да променят начина си на мислене и да се разделят с любимата си роля на „благодетели“. Те предпочитат да имат лостове за влияние, особено преди избори.


Така че още дълго време всички пенсионери – настоящи или бъдещи, ще продължат да бъдат еднакво бедни и обидени!

Oт коронавируса има и полза. За някои чиновници!

И може да звучи невероятно, но в България има институции, които са много благодарни за кризата с коронавируса. Защото карантината и наложените рестрикции, които създадоха проблеми на бизнеса и хората, всъщност прикриха тяхната абсолютна безпредметност и некадърност. И даже в някои случаи им помогнаха да отчетат успехи, за които те нямат абсолютно никакъв принос. Но имат финансиране, раздават заплати, че и бонуси.

Такъв е случаят с безопасността по пътищата. Ако се вгледаме в цифрите на статистиката, за първите три месеца на 2020 г. са загинали 85 души или 24% по-малко от миналата година. В началото на септември, по данни на МВР, загиналите на пътя вече доближават 300, а за сравнение през същия период на миналата 2019 г. те бяха 628. Дори коронавируса не ни помогна и ние отново се наредихме на второ място в черната статистика на ЕС – само Румъния ни изпревари.

Анализът на данните показва, че „успехът“ в началото на годината се дължи на коронавируса, който попречи на хората да се движат активно по пътищата, а не на мерките, уж взети от най-разнообразните структури, създадени да се справят с проблема. А за контрола по пътищата отговарят общо 12 институции, сред които пет министерства. Отделно пътищата ни вече са осеяни с камери като в „Биг Брадър“ – там ни следят „очите“ на „Пътна полиция“, Тол системата, общините и Агенция „Пътна инфраструктура“. И въпреки това се кара безумно, осакатяват се хора, погубват се човешки животи.

Причините за това са отдавна известни – лошите пътища и безнаказаните нарушители. И корумпираните политици, и корумпираните чиновници, и корумпираните полицаи, които допускат и дори толерират неефективния контрол. Колкото и да се гордеят управляващите с асфалта, който се полага наляво и надясно, в България магистрала в класическия смисъл на думата няма. Има отделни отсечки, някои завършени, други – не толкова, които излизат златни при строеж и стават платинени при ремонт. Последният пример е отсечката на магистрала „Тракия“ между Чирпан и Стара Загора, която само за 5 години отне 16 живота.

Започната при царския кабинет и пусната по време на тройната коалиция, нейният ремонт ще е по-скъп от вложените за изграждането ѝ средства – ще струва близо 90 милиона лева. Рекорд за път, строен преди десетина години.

Как е възможно това? Като не се обяви открита процедура с ясни правила и участници, а парите се дадат на държавното предприятие „Автомагистрали“, което пък ги разпределя между обръч от фирми под прикритието на рамков договор за поддръжка и почистване на пътищата в дадена област. Честите промени на Закона за движение по пътищата, особено след толкова голяма трагедия като катастрофата край Своге или смъртта на журналиста Милен Цветков, не способстват за неговото усъвършенстване, защото са писани набързо и без задълбочен анализ. Колкото да се отбие номерът и да се потуши общественото недоволство. Без оценка на въздействието, която да покаже доколко ефективни ще са те и дали няма повече да навредят, отколкото да помогнат. Затова и голяма част от нарушителите се измъкват безнаказано и стават още по-нагли. Когато към това се прибави и класическият въпрос на пътя: „Сега к’во праим?“, картината става почти безнадеждна.

Вероятно за мнозина има много по-належащи въпроси от безопасността по пътищата. Но точно защото тези проблеми се коментират едва когато необратимото се случи, те не се решават, а се маскират. За да ни зашлевят отново при следващата жертва на войната по пътищата. Която може да бъде наш близък. Или пък самите ние.

Говорите ли брюкселски?

Не знам дали знаете, но брюкселският език е сред най-сложните и за усвояване, и за разбиране. Иска се истински талант да можеш да говориш дълго, увъртяно и неразбрано – така че никой да не се обиди от критиката, ако има такава. Затова и последният доклад на Европейската комисия (ЕК) е четиво, което всеки може да тълкува според собствените си виждания и да бъде прав. В него са включени както хвалбите на управляващите, така и критиките на опозицията и недоволните протестиращи. Затова и двете страни го припознават като „обективен“.

По-лошото е, че в доклада много старателно е избягвано всичко, което може да мине за оценка на ЕК за ситуацията у нас. Докладът, особено частта му, посветена специално за България, е цитат до цитата със старателно и напоително посочване на източниците за една или друга информация. И затова двете спорещи страни трябва да прибягват до статистически данни, за да докажат, че точно тяхното виждане надделява. Управляващите наблягат, че името България се споменавало едва на 10-ата страница на доклада и са отбелязани всички рапортувани от тях „успехи“, ерго какво ни е зле?! Протестиращите вадят данните на „Политико“, че ЕК е изразила 16 пъти опасения към България и 3 пъти „сериозни опасения“, и само Полша ни надминава в това отношение.

Основният дефект на доклада обаче е, че от него на практика нищо не следва. Най-негативният ефект е, че противно на клетвите на управляващите, мониторингът по правосъдие и вътрешен ред върху България и Румъния не не отпадна с новото наблюдение на всички държави в ЕС. И сега двете държави са под двоен надзор. Което може да е позорно, но пък ние сме на тоя позорен стълб повече 10 години (мониторингът беше въведен през 2006 г.), така че сме свикнали. А и когато си в тандем, винаги можеш да нарочиш „другарчето“ за виновно за ситуацията. Както и стана. Някога управляващите се бореха със зъби и нокти да заменят някоя думичка в докладите и празнуваха с фанфари констатациите на ЕК, че са поели „ангажимент“ и че имат „политическа воля“ за промени. Сега не си правят този труд, защото са наясно, че ЕК отдавна е разбрала, че никакъв „ангажимент“ и „политическа воля“ няма да променят статуквото у нас. Но за да не признае собственото си безсилие, ЕК вече има „опасения“, а някъде и „сериозни опасения“. Нищо повече. Конюктурата в ЕС е такава, че е по-важно на кое политическо семейство е член управляващата някъде партия и дали подкрепя каквото трябва когато трябва да подкрепи, отколкото какви ги върши в собствената си страна и дали това е в синхрон с принципите на съюза.

На този фон, приетата от Комисията по правосъдие и вътрешни работи остра проекторезолюция на ЕП за България, в която се изброяват всички скандали, показващи законодателните пороци и корупционните практики, и се иска спиране на еврофондовете, е направо като ритник в имиджа. Но имиджът на България в ЕС отдавна е толкова зле, че повече няма накъде. Реални последици от тази проекторезолюция също едва ли ще има. Ако изобщо мине на сесия предвид посочените по-горе политикосемейни отношения в Европарламента.

Не знам дали всичко това трябва да бъде обобщено със „за съжаление“. И ЕК, и ЕП не са институции, които могат да решат с магическа пръчка проблемите в България. Те могат да са плашило, могат да са съюзник, но не и двигател. Енергията за промяна трябва да дойде от всички, които живеем и искаме да продължим да живеем в България. Някои положението ги устройва и те бранят със зъби и нокти статуквото. Други са недоволни и месеци наред вече протестират в пек, дъжд и студ. Трети се опитват тихо да променят системата отвътре. Кой ще надделее, ще се разбере на изборите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

КТБ – шест милиарда причини да помним!

От утре, 1 октомври 2020 година, пет български банки преминават под надзора на Европейската централна банка (ЕЦБ) – Уникредит Булбанк, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и Райфайзенбанк. За мнозина това ще е тъжна дата, защото за тях прекият контрол е едва ли не отстъпление от националния ни суверенитет. Те обаче се възмущават от последиците, а не от причините за това решение. Много бързо се забрави поводът, по който беше взето решението България изобщо да кандидатства за Единния банков надзор на ЕС – рухването на КТБ. През юли 2014 г., на консултациите при президента Росен Плевнелиев, всички политически сили, представени в 42-рия парламент, се съгласиха, че това е най-доброто решение, за да не се допускат в бъдеще подобни кризи. Шест години по-късно решението е факт.

Не така оптимистично, обаче стоят нещата с наказанието на допусналите източването и фалита на една от най-големите български банки. Както и със събирането на откраднатите суми. Шест години по-късно имаме поне шест доказателства за безхаберието на властите и 5 млрд. причини да се чувстваме разочаровани и измамени. За пореден път.

1. Съдебният процес за източването на КТБ е едва в началото си, заплашва да бие всички рекорди по продължителност и едва ли ще приключи в тази декада;

2. Главният обвиняем е недосегаем за БГ правосъдие, а главният свидетел се оплита в показанията си и сочи само един виновник за поддържането и срутването на пирамидата КТБ, омаловажавайки собствената си роля в процеса. Въпреки, че за всички е очевидно, че тази измама е невъзможна без политически чадър и е непосилна за сам човек.

3. Управителят на БНБ, допуснал рухването на КТБ, се измъкна безнаказано и се офиицализира като собственик на винарна.

4. Съставът на КФН, оказал се ни чул, ни видял срутването на КТБ, въпреки че акциите ѝ се търгуваха на капиталовия пазар, а работата на надзора е да следи всичко да е по правилата, просперира – мнозина продължиха да заемат високи държавни постове и да бъдат обявявани за безупречни експерти, въпреки грандиозната си издънка.

5. Шефове на държавни и общински предприятия, допуснали милиони от подопечните им фирми да потънат в КТБ, продължиха да управляват и да получават премии за добро справяне с работата.

6. Синдиците на КТБ събраха едва под 1 милиард лева от изчезналите над 6 млрд. лв., като много от имотите и предприятията смениха собствеността си на тъмно, при съмнителни обстоятелства и срещу смешни суми. Останалите 5 милиарда лева потънаха в нечии джобове и партийни каси. 

А истинските собственици на офшорките, източили КТБ, си останаха зад кулисите. Защото управляващите изчакаха почти цяла година преди да възложат международно финансово разследване на паричните потоци в КТБ. Достатъчно време, за да се заметат следите на най-големия грабеж на десетилетието. Спомням си доклада на “Аликс партнърс”, с който се запознах в началото на 2016 г. – фирмата, която беше наета от Фонда за гарантиране на влоговете уж да разследва къде са отишли парите на КТБ. Уви, министърът на финансите бе пропуснал да изиска фирмата да проследи и разкрие истинските собственици на компаниите пощенски кутии, в чиито сметки потънаха милиардите на КТБ. Да припомня – по-голямата част от тях бяха средства на държавни институции, държавни и общински фирми и предприятия.

“Най-големият обир беше проспан – и съучастник в това е държавата в лицето на управляващите”. Казах го през 2016 година от трибуната на НС, казвам го и сега!

А сметката, както винаги, платихме всички ние.

Три дни позор!

Три дни! Три дни след шокиращите кадри от бруталния побой от полицаи над едно момче, което законно протестираше пред Министерски съвет, всички отговорни за поведението на полицията мълчат!

Чухме защитни пледоарии за недопустимото поведение на униформените, които, видите ли, били изнервени от провокациите!

Чухме гневни речи срещу инфилтрираните в мирния протест футболни агитки, които хвърляли каквото им падне и по органите на реда, и по протестиращите!

Чухме жални оди за ритан и замерван с бутилки микробус на уплашени симпатизанти на ГЕРБ!

Но не и за кървавите кадри. Дори след стана ясно, че момчето не е някакъв криминално проявен елемент, а отличен студент в престижен чуждестранен университет, той продължава да бъде голямата срамна тайна, за която всички институции мълчат с надеждата да бъде заровена и забравена.

Няма никакъв спор, че полицията трябва да бъде уважавана, а не атакувана. За което и тя сама трябва да положи усилия като започне да се отнася с еднакъв аршин и с властимащите и с обикновените граждани.Няма никакъв спор, че голяма част от полицаите съвестно си вършат работата и с хладнокръвието си предотвратяват ескалация на напрежението.Няма никакъв спор, че 99% от протестиращите са искрено възмутени от случващото се в страната и искат промяна към по-добро, за да останат да живеят тук.

Няма никакъв спор, че нито един протестиращ, независимо на коя партия е симпатизант, не трябва да бъде заплашван или обиждан.

И няма никакъв спор, че има 1% яки момчета с черни фланелки, които всяка вечер се опитват да предизвикат и компрометират и двете страни. Както е истина, че има и 1% яки момчета с полицейски униформи, които изкарват агресията си с побой върху протестиращи. Въпросът е защо това се допуска. Агитките са отдавна известни на полицията. Даже премиерът каза, че ги познава. МВР знае и кой им плаща. Защо тогава тези платени провокатори не са изолирани? Защо продължават всяка вечер да всяват напрежение на площада?

МВР знае и кои са бруталните полицаи! По-яките, с фешън-опнатите си фланелки, нарочно се сложени най-отпред, за да сплашват мирно протестиращите граждани. Защо тези агресори не са отстранени и наказани своевременно?

Ако управляващите не са слепи и имат съвест и морал, защо не са поели отговорност за скандалните кадри? Една оставка може и да не решава проблемите, но е знак, че в тази страна не всичко е загубено. Че в тази страна полицията пази, а не саботира обществения ред. И се грижи за сигурността на гражданите, а не ги пребива безпричинно до припадък. Независимо какви убеждания изповядват те!

Пази, Боже, слепи да те управляват!

Някога Алеко предупреждаваше: „Пази, Боже, сляпо да прогледне!“. Какво ли би възкликнал днес, когато види как слепи ни управляват. За тях дюните са урегулиран терен за застрояване, хотелите са укрепителни съоръжения, а оранжево-кафевият цвят на морската вода е признак за кристална чистота. 

Идеята за укрепването на свлачище чрез четириетажна сграда с асансьор и стълбища на Шофьорския плаж край Алепу може и да е уникално българска инвенция, но причината за тази нагла хрумка е универсална – корупция. Особеното е, че замесените лица дори вече не правят опит да прикриват действията си под някакъв благовиден предлог. Те съвсем нагло прегазват закона и пренебрегват общественото мнение. Защото могат. Защото знаят, че нищо не ги заплашва. И защото няма кой ги накаже!

И са прави! От какво да се страхуват? Нима всяко удивително красиво кътче у нас не е вече безмилостно обезобразено с бетон? Нима има плаж, който да не е даден на мутри? Нима има място, на което отпадъци да не се изливат директно в морето? …

Всичко това може да се случи само с користната помощ от държавата и контролните органи, които по закон би трябвало да спират безобразията. Но те не само си затварят очите, но и активно участват – продават или заменят апетитни земи на безценица, разрешават строежи току до морето, променят закони така, че максимално да улеснят апетитите на ония, които разчитат на връзки и подкупи. И този „инвестиционен“ интерес надделява над обществения. 

В случая най-малкият проблем е, че мнозина отдавна са зачеркнали българското Черноморие като дестинация. И никакви ограничения или патриотарски призиви няма да ги върнат там. Или че хотелиерите се държат като щрауси, призовавайки медиите да не пишат за замърсяване и презастрояване, защото това им пречело на бизнеса. 

По-големият е, че подобни действия рушат тъканта на обществото ни, показват му нагледно как в живота се успява само с корупция и наглост. Подобни безобразия често застрашават здравето и дори живота на хората. Защото корупцията не само загрозява. Тя убива!