Скандалът с подслушванията не е българският „Уотъргейт“! За съжаление!

Поредният скандал с подслушването на опозиционни политици и граждански активисти не е българският „Уотъргейт“. За съжаление! Както не бяха и всички предишни разкрития за неправомерно използване на специални разузнавателни средства. Защото ако бяха, нарушителите отдавна щяха да са отстранени, разследвани и осъдени. А законите щяха да са така променени, че да не допускат повече злоупотреби.

Да припомня – в САЩ аферата „Уотъргейт“ доведе до единственото засега предсрочно напускане на президентския пост – републиканецът Ричард Никсън бе принуден да подаде оставка за това, че е разпоредил подслушване на централата на Демократическата партия в сградата на хотел „Уотъргейт“. Микрофоните бяха сложени от хора на специално създадената от него секретна служба – т.нар. „водопроводчици“. Службата уж трябва да се занимава с шпионаж, но в действителност работи срещу политическите му противници, в т.ч. чрез създаване на безредици на предизборни митинги и други събития на демократите. Планът е провален от съвестен охранител на сградата, решил да направи непредвидена обиколка на хотел „Уотъргейт“. Медиите изваждат наяве скандала. „Водопроводчиците“ са обвинени и арестувани. Никсън и хора от най-близкото му обкръжение са разобличени, че редовно са злоупотребявали с власт, вземали са подкупи и са заплашвали опонентите си. Сенатът и Камарата на представителите провеждат пълно разследване и установяват, че Никсън е подкопал конституционния ред и трябва да бъде предаден на съд. Т.е. преди половин век в САЩ гражданското общество и институциите стигнаха до поръчителите! Нещо, което тук просто не може да се случи. Не и при действащите закони.

Да започнем оттам, че у нас на практика няма нужда да подслушваш незаконно. Ако имаш власт – подслушваш си „законно“. Винаги можеш да намериш законов текст, по който да разработваш и да прилагаш СРС спрямо свой опонент – било то политически, икономически или просто персонално непоносим. Достатъчно е да се подаде анонимен донос, за да се образува дело, дори и за най-тежки престъпления като шпионаж, диверсия, тероризъм. След това се намира съдия, който да даде благословия за използването на СРС. Рядко някой отказва, когато става дума за подобни тежки деяния. Да не говорим за масовата практика да се подслушват хора, „прихванати“ покрай други лица, без срещу тях специално да са приложени СРС-та или да има разследване. Оттам нататък е въпрос на лична преценка какво и как ще се използва от събраната информация. СРС-тата, които не се използват като доказателства, би трябвало да се унищожават, но на практика никой не следи дали и кога това се случва. Масова практика е материалите от СРС-та по едно дело да се прикриват в папка по друго, за да бъдат извадени при нужда. Така хем не могат да бъдат намерени, хем ако стане гаф, винаги можеш да се оправдаеш с „грешка“.

Контролът върху използването на СРС-та също е кауза пердута. По закон! Има създадено Бюро за контрол на използването на СРС, което уж трябва да е независимо, но на практика не е. Хората в него се избират от управляващите, които имат мнозинство в парламента, и често дори не са специалисти, а верни партийни кадри. Дори да решат да си свършат съвестно работата обаче, пак са с вързани ръце, защото зависят от информацията, която им се подава от останалите институции – прокуратура, МВР, ДАНС, които пък нямат никакъв интерес да се самоизобличават в нередности. Затова и се броят на пръстите на едната ръка гражданите, за които е установено, че са подслушвани незаконно. По официални данни от 2014 г. досега са 22 лица. При хиляди разрешения за прилагане на СРС-та всяка година.

Законът се е погрижил максимално да затрудни и разследването на незаконното използване на СРС-та. Последният скандал е ярък пример за това. Започна с фойерверки – как са подслушвани 32 души, които впоследствие се увеличиха до 82. Инициирани бяха разследвания. Показаха се номера на искания за СРС, даже имена, спрямо които са прилагани. След което всичко затъна в процедурни и законови хватки. ДАНС и прокуратурата светкавично установиха, че няма нищо нередно. И никой не може да ги опровергае. Проверката на МВР се саботира на всяка крачка. Предаващите материали за СРС-та са заплашени с наказания за разпространяване на класифицирана информация. А премиерът и министърът на вътрешните работи в прав текст признаха, че дори да установят, че има нещо нередно, не биха могли да влязат в подробности кой кого и защо е подслушвал. Защото законът им забранява. Т.е. априори е ясно, че на обществото нищо няма да му стане ясно.

Всичко това показва, че дяволът е заровен в законите. Ако те не бъдат променени, злоупотребите със СРС ще продължат. Въпросът е ще се намерят ли управляващи, които ще се преборят с изкушението да използват СРС-тата за лични, а не за обществено значими цели.

Бай Ганьо прави избори – епизод пореден

Максимата, че няма значение кой как гласува, а кой как брои, ще бъде нагледно илюстрирана на предстоящите избори. Не само парламентарните, а и на президентските.

Не че досега не е имало съмнение в прозрачността на изборите. Просто за първи път в закона бяха заложени толкова много и толкова безумни „гаранции“, че вотът ще бъде труден за упражняване и невъзможен за проследяване. И най-циничното, както винаги, е, че всичко това се прави в „името на гражданите“. Резултатът също е предвидим – това ще са най-непрозрачните, най-непосетените и най-скъпите избори досега.

Всичко започна с „благородното“ желание на управляващите да изчистят проблемите при гласуването и да го нагодят към извънредната обстановка, в която живеем. Ако си спомняте, те затова и останаха на власт при протестите през лятото – за да управляват ефективно в кризата. Но едно е да искаш, друго е да можеш. А в случая нито искат, нито могат – затова прекараха 2/3 от времето във ваканции. И претупаха промените в изборните закони поради липса на време. Така проблемите не бяха решени, а мултиплицирани.

Да започнем с организацията на изборите. Изобщо не е ясно дали ще може да се попълни огромната изборна администрация, която е необходима. В страната има над 12 000 изборни секции, които трябва да имат поне по 5 души комисия. Не е ясно колко души ще се откажат заради обстановката с коронавируса, която по всичко личи, ще се усложнява с наближаването на изборния ден. Не е ясно колко от тях ще поискат да се ваксинират. И дали тези, които пожелаят, ще сколасат да го направят и с двете дози при проблемите с доставките.

Отделно в изборните секции ще има наблюдатели и застъпници. За тяхното ваксиниране никой не говори. Т.е. около 10-тина души поне, без да броим гласуващите, ще трябва да прекарат часове наред в тясна и неудобна стая за гласуване, която по обективни причини ще е естествен развъдник на зараза. В други държави, провели избори в кризата, условията за гласуване бяха драстично променени – гласуваше се на открито или в огромни помещения с добра вентилация, като спортни зали например. У нас за това никой не отваря дума. Сложната обстановка съвсем логично ще спре голяма част от хората от гласуване. Българите са една от най-болните и застаряващи нации, така че има обективни обстоятелства хората да се страхуват. Особено при тази организация на изборите. Но това не спря управляващите да заложат още „капани“. Карантинираните например ще бъдат обикаляни с подвижни урни и комисия от 3 души. Колко време ще отнеме това и дали ще се намерят кандидати за такива комисии при нарастващата заболеваемост е риторичен въпрос. Ако всички желаещи успеят да гласуват в изборния ден, ще е чудо.Отделно, от глас бяха лишени карантинираните в последните 3 дни преди изборите. Нищо, че това е противоконституционно!

Още по-голяма ще е драмата с гласуването в чужбина, където отделните държави също налагат ограничения, а по традиция секциите са малко и опашките са дълги. Но българите в чужбина винаги са били недолюбвани по време на избори, така че никой от седящите в парламента не отвори и дума за решаване на техните проблеми.Всичко това можеше лесно да бъде решено с въвеждане на дистанционно или електронно гласуване. Историята обаче е доказала, че управляващите ще воюват докрай с прогреса и технологиите. Защото точно така могат да загубят контрола върху електората, който смятат за „гарантиран“ и е все по-кът.

Така стигаме до ключовия момент – броенето на гласовете. Само най-големите наивници са се надявали този път да бъде въведено видео наблюдение при броенето на гласовете. И надеждите им не се сбъднаха. Напротив –бяха направени промени в закона, които да гарантират, че фалшификациите няма да бъдат уловени.Под предлога, че трябва да се опростят протоколите с резултатите, които изготвят секционните избирателни комисии, управляващите решиха, че множество данни, които преди се отчитаха поотделно, сега ще се събират заедно или направо ще отпаднат от документацията. А те са важни за коректността на самите избори – като броя на гласоподавателите, дописани в избирателния списък в самия изборен ден. Тази информация дава представа доколко (не)адекватни са списъците с избирателите – тема, която толкова години подхранва съмненията в публичното пространство за измами и манипулации на вота.

Също така, редица други данни, които досега бяха вписвани поотделно, вече ще бъдат събирани заедно – различните видове недействителни бюлетини, сгрешените бюлетини, унищожените от СИК бюлетини… Така се губи информация за различните причини, които правят бюлетините невалидни. Няма да се вписват отделно и неизползваните бюлетини. Отпадна и разбивката на недействителните гласове по кандидатски листи – така няма да знаем на кои партии се падат най-много невалидни бюлетини.

Всичко това не дава основания да бъдем оптимисти за честността на предстоящите избори. Даже поставя сериозната дилема да участваме ли изобщо в предрешено състезание, за да легитимираме нагласен резултат. Защото Бай Ганьо продължава да прави изборите у нас. И не се влияе от никакви демократични промени.

Oт коронавируса има и полза. За някои чиновници!

И може да звучи невероятно, но в България има институции, които са много благодарни за кризата с коронавируса. Защото карантината и наложените рестрикции, които създадоха проблеми на бизнеса и хората, всъщност прикриха тяхната абсолютна безпредметност и некадърност. И даже в някои случаи им помогнаха да отчетат успехи, за които те нямат абсолютно никакъв принос. Но имат финансиране, раздават заплати, че и бонуси.

Такъв е случаят с безопасността по пътищата. Ако се вгледаме в цифрите на статистиката, за първите три месеца на 2020 г. са загинали 85 души или 24% по-малко от миналата година. В началото на септември, по данни на МВР, загиналите на пътя вече доближават 300, а за сравнение през същия период на миналата 2019 г. те бяха 628. Дори коронавируса не ни помогна и ние отново се наредихме на второ място в черната статистика на ЕС – само Румъния ни изпревари.

Анализът на данните показва, че „успехът“ в началото на годината се дължи на коронавируса, който попречи на хората да се движат активно по пътищата, а не на мерките, уж взети от най-разнообразните структури, създадени да се справят с проблема. А за контрола по пътищата отговарят общо 12 институции, сред които пет министерства. Отделно пътищата ни вече са осеяни с камери като в „Биг Брадър“ – там ни следят „очите“ на „Пътна полиция“, Тол системата, общините и Агенция „Пътна инфраструктура“. И въпреки това се кара безумно, осакатяват се хора, погубват се човешки животи.

Причините за това са отдавна известни – лошите пътища и безнаказаните нарушители. И корумпираните политици, и корумпираните чиновници, и корумпираните полицаи, които допускат и дори толерират неефективния контрол. Колкото и да се гордеят управляващите с асфалта, който се полага наляво и надясно, в България магистрала в класическия смисъл на думата няма. Има отделни отсечки, някои завършени, други – не толкова, които излизат златни при строеж и стават платинени при ремонт. Последният пример е отсечката на магистрала „Тракия“ между Чирпан и Стара Загора, която само за 5 години отне 16 живота.

Започната при царския кабинет и пусната по време на тройната коалиция, нейният ремонт ще е по-скъп от вложените за изграждането ѝ средства – ще струва близо 90 милиона лева. Рекорд за път, строен преди десетина години.

Как е възможно това? Като не се обяви открита процедура с ясни правила и участници, а парите се дадат на държавното предприятие „Автомагистрали“, което пък ги разпределя между обръч от фирми под прикритието на рамков договор за поддръжка и почистване на пътищата в дадена област. Честите промени на Закона за движение по пътищата, особено след толкова голяма трагедия като катастрофата край Своге или смъртта на журналиста Милен Цветков, не способстват за неговото усъвършенстване, защото са писани набързо и без задълбочен анализ. Колкото да се отбие номерът и да се потуши общественото недоволство. Без оценка на въздействието, която да покаже доколко ефективни ще са те и дали няма повече да навредят, отколкото да помогнат. Затова и голяма част от нарушителите се измъкват безнаказано и стават още по-нагли. Когато към това се прибави и класическият въпрос на пътя: „Сега к’во праим?“, картината става почти безнадеждна.

Вероятно за мнозина има много по-належащи въпроси от безопасността по пътищата. Но точно защото тези проблеми се коментират едва когато необратимото се случи, те не се решават, а се маскират. За да ни зашлевят отново при следващата жертва на войната по пътищата. Която може да бъде наш близък. Или пък самите ние.