Едва ли е имало много ситуации в най-новата ни история, когато е имало пълно единодушие, че положението е критично и дори е вече извън контрол. Точно такава е ситуацията с цените на тока и газа в момента. И без никакво преувеличение тя може да се определи като „Шок и ужас“. Цената на електроенергията за фирмите скочи почти пет пъти от началото на годината – от 100 лв. мВт/ч през януари достигна 480 лв. мВт/ч през октомври. Няма бизнес, който да може да издържи на подобна тенденция. Още по-големият проблем е, че ще наблюдаваме ефекта на доминото в икономиката, защото абсолютно цялата стопанска дейност зависи от цената на енергоносителите.

Резултатът ще бъде в две посоки. Големите предприятия и заводи с енергоемки производства ще фалират, ако не получат подкрепа от държавата, и стотици хиляди работници ще останат без доходи точно в разгара на зимата и ковид кризата. Малките и средни фирми, които успеят някак си да закърпят положението, пък ще включат повишените си разходи в цените на стоките и услугите си. Вече сме свидетели на поскъпване с 50 до 100 процента на основни храни и други стоки от първа необходимост. Така цената на кризата ще се плати от всички българи. Това е за сведение на управляващите, които ни уверяват, че домакинствата са защитени от ценовото цунами в енергетиката, защото купуват електроенергията на регулиран пазар и евентуално повишение на цените там може да има едва на 1 януари 2022 г. 

Разбира се, има обективни фактори – основно международни, на които трудно можем да влияем. Но има и субективни, които не можем да подминем и които влошават ситуацията – пълната безпомощност на правителството. Още от юли бе ясно, че цените на газа и тока са тръгнали стремглаво нагоре и няма скоро да се успокоят. Другите държави в ЕС започнаха спешно да готвят мерки – компенсации за фирмите, подпомагане на гражданите, отмяна на ДДС, преструктуриране на резервите …

У нас по това време се обсъждаше актуализацията на бюджета, но в него няма нито ред за мерки срещу задаващото се ценово цунами в енергетиката. Правителството предпочете, по стар соцобичай, да се сниши и да се моли бурята да мине. Но тя не отмина, а ни помете.

Управляващите бяха притиснати до стената и чак през октомври започнаха да обсъждат мерки. Които нито ще са кой знае колко ефективни, нито ще влязат в сила скоро. Защото повечето идеи изискват промени в законите, за които трябва парламент, или разрешение от ЕК. Т.е. могат да влязат в сила най-рано в края на годината. Не е ясно колко от засегнатите фирми ще оцелеят дотогава.

От вчера служебният кабинет заговори за по-бързо плащане компенсации – от 50 лв. мВт/ч. Освен че са безкрайно закъснели, те няма да решат нищо при цена на тока от над 400 лв. мВт/ч. Логично възниква въпросът защо през последния един месец МС твърдеше, че за тези компенсации трябва задължителна актуализация на бюджета, а след протеста на работодатели и синдикати вчера вече смята, че те могат да се дадат със задна дата още с октомврийските сметки? 

Какви мерки могат да се вземат веднага?

1). Държавата може да поиска АЕЦ Козлодуй, която вече има 1.3 млрд. лв. печалба от високите цени, да ѝ плати предсрочно дивидента и тези пари да се преразпределят за подкрепа на бизнеса.

2). Правителството може да накара държавните предприятия, произвеждащи ток, да заложат такива критерии на търговете за продажба на ток, че да могат повече предприятия да се включат – примерно да се понижи исканата гаранция за участие в търга, която за пакетите на евтиния ток на АЕЦ сега е 100 милиона лева, или да сложи тавани на сделките, за да не се изнася по-евтината енергия. Иначе става точно обратното – евтината електроенергия, произведена в България, субсидира чуждите икономики. Най-бедният в Европа подпомага богатите!

Мерките, които могат да се вземат сега, наистина трябва да са бързи и краткосрочни. Първата работа на новия парламент и правителство обаче трябва да са дългосрочните мерки – да се преразгледа структурата на енергетиката и да се реши на каква енергия ще залагаме в бъдеще, кои са приоритетните енергийни проекти, на които ще разчитаме, кои са мощностите, които ни струват твърде скъпо и трябва да бъдат затворени. Все проблеми, които десетилетия наред не бяха решавани, а задълбочавани от лобистки боричкания и корупционни практики. Ако не се захванем с тях спешно, следващото ценово цунами може и да не го дочакаме.

И може да звучи невероятно, но в България има институции, които са много благодарни за кризата с коронавируса. Защото карантината и наложените рестрикции, които създадоха проблеми на бизнеса и хората, всъщност прикриха тяхната абсолютна безпредметност и некадърност. И даже в някои случаи им помогнаха да отчетат успехи, за които те нямат абсолютно никакъв принос. Но имат финансиране, раздават заплати, че и бонуси.

Такъв е случаят с безопасността по пътищата. Ако се вгледаме в цифрите на статистиката, за първите три месеца на 2020 г. са загинали 85 души или 24% по-малко от миналата година. В началото на септември, по данни на МВР, загиналите на пътя вече доближават 300, а за сравнение през същия период на миналата 2019 г. те бяха 628. Дори коронавируса не ни помогна и ние отново се наредихме на второ място в черната статистика на ЕС – само Румъния ни изпревари.

Анализът на данните показва, че „успехът“ в началото на годината се дължи на коронавируса, който попречи на хората да се движат активно по пътищата, а не на мерките, уж взети от най-разнообразните структури, създадени да се справят с проблема. А за контрола по пътищата отговарят общо 12 институции, сред които пет министерства. Отделно пътищата ни вече са осеяни с камери като в „Биг Брадър“ – там ни следят „очите“ на „Пътна полиция“, Тол системата, общините и Агенция „Пътна инфраструктура“. И въпреки това се кара безумно, осакатяват се хора, погубват се човешки животи.

Причините за това са отдавна известни – лошите пътища и безнаказаните нарушители. И корумпираните политици, и корумпираните чиновници, и корумпираните полицаи, които допускат и дори толерират неефективния контрол. Колкото и да се гордеят управляващите с асфалта, който се полага наляво и надясно, в България магистрала в класическия смисъл на думата няма. Има отделни отсечки, някои завършени, други – не толкова, които излизат златни при строеж и стават платинени при ремонт. Последният пример е отсечката на магистрала „Тракия“ между Чирпан и Стара Загора, която само за 5 години отне 16 живота.

Започната при царския кабинет и пусната по време на тройната коалиция, нейният ремонт ще е по-скъп от вложените за изграждането ѝ средства – ще струва близо 90 милиона лева. Рекорд за път, строен преди десетина години.

Как е възможно това? Като не се обяви открита процедура с ясни правила и участници, а парите се дадат на държавното предприятие „Автомагистрали“, което пък ги разпределя между обръч от фирми под прикритието на рамков договор за поддръжка и почистване на пътищата в дадена област. Честите промени на Закона за движение по пътищата, особено след толкова голяма трагедия като катастрофата край Своге или смъртта на журналиста Милен Цветков, не способстват за неговото усъвършенстване, защото са писани набързо и без задълбочен анализ. Колкото да се отбие номерът и да се потуши общественото недоволство. Без оценка на въздействието, която да покаже доколко ефективни ще са те и дали няма повече да навредят, отколкото да помогнат. Затова и голяма част от нарушителите се измъкват безнаказано и стават още по-нагли. Когато към това се прибави и класическият въпрос на пътя: „Сега к’во праим?“, картината става почти безнадеждна.

Вероятно за мнозина има много по-належащи въпроси от безопасността по пътищата. Но точно защото тези проблеми се коментират едва когато необратимото се случи, те не се решават, а се маскират. За да ни зашлевят отново при следващата жертва на войната по пътищата. Която може да бъде наш близък. Или пък самите ние.

Не знам дали знаете, но брюкселският език е сред най-сложните и за усвояване, и за разбиране. Иска се истински талант да можеш да говориш дълго, увъртяно и неразбрано – така че никой да не се обиди от критиката, ако има такава. Затова и последният доклад на Европейската комисия (ЕК) е четиво, което всеки може да тълкува според собствените си виждания и да бъде прав. В него са включени както хвалбите на управляващите, така и критиките на опозицията и недоволните протестиращи. Затова и двете страни го припознават като „обективен“.

По-лошото е, че в доклада много старателно е избягвано всичко, което може да мине за оценка на ЕК за ситуацията у нас. Докладът, особено частта му, посветена специално за България, е цитат до цитата със старателно и напоително посочване на източниците за една или друга информация. И затова двете спорещи страни трябва да прибягват до статистически данни, за да докажат, че точно тяхното виждане надделява. Управляващите наблягат, че името България се споменавало едва на 10-ата страница на доклада и са отбелязани всички рапортувани от тях „успехи“, ерго какво ни е зле?! Протестиращите вадят данните на „Политико“, че ЕК е изразила 16 пъти опасения към България и 3 пъти „сериозни опасения“, и само Полша ни надминава в това отношение.

Основният дефект на доклада обаче е, че от него на практика нищо не следва. Най-негативният ефект е, че противно на клетвите на управляващите, мониторингът по правосъдие и вътрешен ред върху България и Румъния не не отпадна с новото наблюдение на всички държави в ЕС. И сега двете държави са под двоен надзор. Което може да е позорно, но пък ние сме на тоя позорен стълб повече 10 години (мониторингът беше въведен през 2006 г.), така че сме свикнали. А и когато си в тандем, винаги можеш да нарочиш „другарчето“ за виновно за ситуацията. Както и стана. Някога управляващите се бореха със зъби и нокти да заменят някоя думичка в докладите и празнуваха с фанфари констатациите на ЕК, че са поели „ангажимент“ и че имат „политическа воля“ за промени. Сега не си правят този труд, защото са наясно, че ЕК отдавна е разбрала, че никакъв „ангажимент“ и „политическа воля“ няма да променят статуквото у нас. Но за да не признае собственото си безсилие, ЕК вече има „опасения“, а някъде и „сериозни опасения“. Нищо повече. Конюктурата в ЕС е такава, че е по-важно на кое политическо семейство е член управляващата някъде партия и дали подкрепя каквото трябва когато трябва да подкрепи, отколкото какви ги върши в собствената си страна и дали това е в синхрон с принципите на съюза.

На този фон, приетата от Комисията по правосъдие и вътрешни работи остра проекторезолюция на ЕП за България, в която се изброяват всички скандали, показващи законодателните пороци и корупционните практики, и се иска спиране на еврофондовете, е направо като ритник в имиджа. Но имиджът на България в ЕС отдавна е толкова зле, че повече няма накъде. Реални последици от тази проекторезолюция също едва ли ще има. Ако изобщо мине на сесия предвид посочените по-горе политикосемейни отношения в Европарламента.

Не знам дали всичко това трябва да бъде обобщено със „за съжаление“. И ЕК, и ЕП не са институции, които могат да решат с магическа пръчка проблемите в България. Те могат да са плашило, могат да са съюзник, но не и двигател. Енергията за промяна трябва да дойде от всички, които живеем и искаме да продължим да живеем в България. Някои положението ги устройва и те бранят със зъби и нокти статуквото. Други са недоволни и месеци наред вече протестират в пек, дъжд и студ. Трети се опитват тихо да променят системата отвътре. Кой ще надделее, ще се разбере на изборите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.