И може да звучи невероятно, но в България има институции, които са много благодарни за кризата с коронавируса. Защото карантината и наложените рестрикции, които създадоха проблеми на бизнеса и хората, всъщност прикриха тяхната абсолютна безпредметност и некадърност. И даже в някои случаи им помогнаха да отчетат успехи, за които те нямат абсолютно никакъв принос. Но имат финансиране, раздават заплати, че и бонуси.

Такъв е случаят с безопасността по пътищата. Ако се вгледаме в цифрите на статистиката, за първите три месеца на 2020 г. са загинали 85 души или 24% по-малко от миналата година. В началото на септември, по данни на МВР, загиналите на пътя вече доближават 300, а за сравнение през същия период на миналата 2019 г. те бяха 628. Дори коронавируса не ни помогна и ние отново се наредихме на второ място в черната статистика на ЕС – само Румъния ни изпревари.

Анализът на данните показва, че „успехът“ в началото на годината се дължи на коронавируса, който попречи на хората да се движат активно по пътищата, а не на мерките, уж взети от най-разнообразните структури, създадени да се справят с проблема. А за контрола по пътищата отговарят общо 12 институции, сред които пет министерства. Отделно пътищата ни вече са осеяни с камери като в „Биг Брадър“ – там ни следят „очите“ на „Пътна полиция“, Тол системата, общините и Агенция „Пътна инфраструктура“. И въпреки това се кара безумно, осакатяват се хора, погубват се човешки животи.

Причините за това са отдавна известни – лошите пътища и безнаказаните нарушители. И корумпираните политици, и корумпираните чиновници, и корумпираните полицаи, които допускат и дори толерират неефективния контрол. Колкото и да се гордеят управляващите с асфалта, който се полага наляво и надясно, в България магистрала в класическия смисъл на думата няма. Има отделни отсечки, някои завършени, други – не толкова, които излизат златни при строеж и стават платинени при ремонт. Последният пример е отсечката на магистрала „Тракия“ между Чирпан и Стара Загора, която само за 5 години отне 16 живота.

Започната при царския кабинет и пусната по време на тройната коалиция, нейният ремонт ще е по-скъп от вложените за изграждането ѝ средства – ще струва близо 90 милиона лева. Рекорд за път, строен преди десетина години.

Как е възможно това? Като не се обяви открита процедура с ясни правила и участници, а парите се дадат на държавното предприятие „Автомагистрали“, което пък ги разпределя между обръч от фирми под прикритието на рамков договор за поддръжка и почистване на пътищата в дадена област. Честите промени на Закона за движение по пътищата, особено след толкова голяма трагедия като катастрофата край Своге или смъртта на журналиста Милен Цветков, не способстват за неговото усъвършенстване, защото са писани набързо и без задълбочен анализ. Колкото да се отбие номерът и да се потуши общественото недоволство. Без оценка на въздействието, която да покаже доколко ефективни ще са те и дали няма повече да навредят, отколкото да помогнат. Затова и голяма част от нарушителите се измъкват безнаказано и стават още по-нагли. Когато към това се прибави и класическият въпрос на пътя: „Сега к’во праим?“, картината става почти безнадеждна.

Вероятно за мнозина има много по-належащи въпроси от безопасността по пътищата. Но точно защото тези проблеми се коментират едва когато необратимото се случи, те не се решават, а се маскират. За да ни зашлевят отново при следващата жертва на войната по пътищата. Която може да бъде наш близък. Или пък самите ние.

Не знам дали знаете, но брюкселският език е сред най-сложните и за усвояване, и за разбиране. Иска се истински талант да можеш да говориш дълго, увъртяно и неразбрано – така че никой да не се обиди от критиката, ако има такава. Затова и последният доклад на Европейската комисия (ЕК) е четиво, което всеки може да тълкува според собствените си виждания и да бъде прав. В него са включени както хвалбите на управляващите, така и критиките на опозицията и недоволните протестиращи. Затова и двете страни го припознават като „обективен“.

По-лошото е, че в доклада много старателно е избягвано всичко, което може да мине за оценка на ЕК за ситуацията у нас. Докладът, особено частта му, посветена специално за България, е цитат до цитата със старателно и напоително посочване на източниците за една или друга информация. И затова двете спорещи страни трябва да прибягват до статистически данни, за да докажат, че точно тяхното виждане надделява. Управляващите наблягат, че името България се споменавало едва на 10-ата страница на доклада и са отбелязани всички рапортувани от тях „успехи“, ерго какво ни е зле?! Протестиращите вадят данните на „Политико“, че ЕК е изразила 16 пъти опасения към България и 3 пъти „сериозни опасения“, и само Полша ни надминава в това отношение.

Основният дефект на доклада обаче е, че от него на практика нищо не следва. Най-негативният ефект е, че противно на клетвите на управляващите, мониторингът по правосъдие и вътрешен ред върху България и Румъния не не отпадна с новото наблюдение на всички държави в ЕС. И сега двете държави са под двоен надзор. Което може да е позорно, но пък ние сме на тоя позорен стълб повече 10 години (мониторингът беше въведен през 2006 г.), така че сме свикнали. А и когато си в тандем, винаги можеш да нарочиш „другарчето“ за виновно за ситуацията. Както и стана. Някога управляващите се бореха със зъби и нокти да заменят някоя думичка в докладите и празнуваха с фанфари констатациите на ЕК, че са поели „ангажимент“ и че имат „политическа воля“ за промени. Сега не си правят този труд, защото са наясно, че ЕК отдавна е разбрала, че никакъв „ангажимент“ и „политическа воля“ няма да променят статуквото у нас. Но за да не признае собственото си безсилие, ЕК вече има „опасения“, а някъде и „сериозни опасения“. Нищо повече. Конюктурата в ЕС е такава, че е по-важно на кое политическо семейство е член управляващата някъде партия и дали подкрепя каквото трябва когато трябва да подкрепи, отколкото какви ги върши в собствената си страна и дали това е в синхрон с принципите на съюза.

На този фон, приетата от Комисията по правосъдие и вътрешни работи остра проекторезолюция на ЕП за България, в която се изброяват всички скандали, показващи законодателните пороци и корупционните практики, и се иска спиране на еврофондовете, е направо като ритник в имиджа. Но имиджът на България в ЕС отдавна е толкова зле, че повече няма накъде. Реални последици от тази проекторезолюция също едва ли ще има. Ако изобщо мине на сесия предвид посочените по-горе политикосемейни отношения в Европарламента.

Не знам дали всичко това трябва да бъде обобщено със „за съжаление“. И ЕК, и ЕП не са институции, които могат да решат с магическа пръчка проблемите в България. Те могат да са плашило, могат да са съюзник, но не и двигател. Енергията за промяна трябва да дойде от всички, които живеем и искаме да продължим да живеем в България. Някои положението ги устройва и те бранят със зъби и нокти статуквото. Други са недоволни и месеци наред вече протестират в пек, дъжд и студ. Трети се опитват тихо да променят системата отвътре. Кой ще надделее, ще се разбере на изборите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.