На президента много му се иска, но хич не му стиска

Не е толкова трудно да се види, че нещата у нас не вървят на добре – управляващите са разядени от корупция, съдебната система едвам проскърцва, ако въобще заработи, приетите закони са или некадърни, или откровено лобистки, чуждите инвеститори се броят на пръсти, докато старите „почват да бегат бате“ … И въпросът не е дали, а какво, как и кога трябва да се промени.

В това отношение с последната си реч Румен Радев за пореден път вярно е пресъздал находките на актуалните социологически проучвания. С едно леко уточнение – за разлика от всички нас, обикновените граждани, той не е страничен наблюдател, а активен участник в политическия живот, който има правомощия да влияе върху него. Той е ПОЛИТИК. При това на най-висша позиция. Правомощията му съвсем не са скромни – само обществена заблуда е, че видите ли, Президентът няма властови лостове. Затова е нужно да знае, че е избран не само да констатира, а да променя нещата. И точно тук пропастта между думите и делата на президента е по-дълбока от Кресненското дефиле.

Президентът е силно притеснен, че няма възмездие, че правораздавателните органи избягват корумпираните във властта и не разследват зависимостите между политици и фирми, печелещи обществени поръчки. Но охотно пусна закони, позволяващи безнаказани злоупотреби. Като например промените в закона за конфликт на интереси, с които общинските съветници бяха освободени от задължението да декларират потенциални зависимости. Така в момента всяка чистачка в министерство трябва да обявява яхти, самолети и любовници, но не и хората, които реално могат да дадат една порочна обществена поръчка на една неслучайна частна фирма.

Президентът остро критикува лобизма на политиците, но единственият конкретен пример, който дава, е със сделката с любимите си изтребители. Разбира се, той е абсолютно „безпристрастен“, когато неотменно критикува избора на F-16 пред „Грипен“. Без да дава отговор на основния политически въпрос: Защо назначеното от него служебно правителство избърза да предвари следващия редовен кабинет с решението за изтребителите? И как така „случайно“ избраха точно „Грипен“?

Президентът основателно е възмутен, че реалните виновници за разграбването на КТБ стоят извън полезрението на прокуратурата. Но се обади едва когато пряко засегната от скандалите около фалита се оказа Елена Йончева, бивш негов прессекретар и настоящо острие на БСП – партията, която го издигна за президент. Междувременно упорито отхвърля всички искания за разсекретяване на стенограмите за КТБ, от които обществото ще разбере кой какви позиции е защитавал в разгара на кризата, а не постфактум.

Президентът е искрено загрижен за свободата на словото. Но пусна безкритично закона „Пеевски“, който не само няма да допринесе за прозрачността във финансирането на медите, но е удобна бухалка срещу все по-изчезващата независима преса. И срещу който се обявиха малкото останали сериозни медии и всички сдружения на журналистите у нас.

Президентът не вижда база за партньорство с правителството, защото то концентрира власт извън отреденото му по Конституция. Но „елегантно“ пропуска да отбележи, че законите, с които това се случва, са подкрепени от БСП и ДПС. Може би защото и те като него са силни на критики, но скромни на дела. Защото статуквото ги удовлетворява и нямат нищо против да се възползват от същите тези репресивни лостове, ако дойдат на власт. Защото властта кожата си мени, но нрава си – не.

Но какво всъщност предлага президентът, за да промени ситуацията, която вече е нетърпима? Да се създаде Съвет за стратегическо развитие на Бъгария, който ще предлага „алтернативи на институционалния блокаж, на икономическия и идейния застой“! Дори да се абстрахираме от основатения си песимизъм кои точно президентът смята за интелектуалци, достойни да влязат в новата структура, тя е абсолютно безмислена, тъй като няма никакви правомощия, и единственото, което може да произведе, са красиви лозунги. Нови лозунги, които Радев да озвучи!

България и в момента бълва стратегии на килограм, които не се прилагат на практика – било защото нямат нищо общо с реалността, било защото тези, които са ги поръчали, не искат или не могат да ги реализират. Затова и стратегиите се използват повече като средство за туширане на напрежение около някой „брадясал“ проблем, отколкото като ефективен начин за планиране и осъществуване на политики в дадена област.

В случая с президента обаче съветът и неговите стратегии не са просто отчитане на дейност. Напротив – очевидно този орган ще е основата на бъдещия политически проект, който Радев смята първо да подкрепи, а после – да оглави. Достатъчно е да си спомним, че преди няколко месеца група интелектуалци основаха инициативен комитет за „Единение на България“ и поканиха президентът да го оглави. Тогава той не отказа, а просто отложи решението си. Сега им отвръща на жеста. И дори отиде крачка по-напред – открито обяви, че ще подкрепи нов политически проект, който „отговаря на собствените му ценности и работи за модернизацията на България“. Каквото и да означава това.

Радев направи лупинг и по въпроса за предсрочните избори. През есента на миналата година смяташе, че няма нужда от тях и те няма нищо да променят, а сега те вече са неизбежни. Какво точно се е променило през тези няколко месеца? Нищо съществено, ако питате обикновените граждани – ситуацията и тогава, и сега е все толкова зле и надежда отникъде се не види. Явно обаче в стратосферата на най-висшия политик нещо се е преобърнало. И той вече иска радикална промяна, но най-вече – повече власт! Как точно смята да постигне разширяване на правомощията си в тази враждебна конфигурация, е въпрос без отговор. 

Спокойно дами и господа управляващи – все пак Радев е доказал, че е човек на думите, не на делата!

Каква национална сигурност? Става дума за обикновена далавера.

Заговори ли някой за национална сигурност, започне ли да пренебрегва пазарните правила и дори нормалната житейска логика, да знаете, че със сигурност става дума за далавера.

В случая с енергетиката примерът е даже повече от очевиден – тя открай време се държи в държавни ръце, защото е черна касичка за бели дни на всички управления. Оттам се финансират проекти със съмнителна стойност, но с впечатляваща себестойност. Оттам се раздават „обществени поръчки“ на приближени до властта фирми и персони. И не е случайност, че в енергетиката реномирани чуждестранни инвеститори почти няма. А тези, които са се излъгали да дойдат с надежда, че ЕС ще установи честни правила на играта в България, сега със зъби и нокти се опитват да се изнесат, продавайки активите си, на който ги пожелае.

След решението на ЕК да глоби Българския енергиен холдинг с над 77 млн. евро нещата станаха още по-прозрачни. Ако досега управляващите поне имитираха желание да спазват правилата на конкуренцията и третия енергиен пакет, сега те вече открито обявиха Брюксел за враг. И то само защото ЕК поиска нещо напълно логично за една пазарна икономика – да не съществува монопол, който да спъва конкуренцията и да накърнява правата на потребителите. С други думи – кражбите трябва да имат граници. В случая това означава да се освободи достъпа на други оператори до мрежата на „Булгартрансгаз“ – тръбите, по които по презумпция всеки, който има възможност, намери си газ и си плати за преноса му, би трябвало да използва свободно. В България това очевидно не се случва, защото политическия елит от всички цветове не е съгласен да отстъпи този инструмент за обогатяване на богоизбрани фирми и за изнудване на стотици предприятия и десетки хиляди граждани. Затова ЕК бе обявена за враг, който иска да посегне на националната сигурност. Враг, който накърнява енергийната ни сигурност. Враг, който заплашва националните интереси, които управляващите ще бранят дори с цената на милиони евро глоби. Глоби, които удобно не излизат от техния, а от нашия джоб.

Горчивата истина за съжаление е точно обратната – с твърдоглавието си правителството и парламентът, който също единодушно се обяви срещу предложението на ЕК, всъщност сами заплашват националната сигурност. Ако те наистина искаха да защитят българските интереси, нямаше да има само един доставчик на природен газ – „Газпром“. 

И нямаше всички усилия да са насочени към „диверсификацията“ на руския газ с … руски газ. Да заменят Руския Южен поток с Руския Турски поток. Нямаше да се впускат в авантюристични енергийни проекти, които дори на теория, с всички еквилибристики, които се прилагат, не могат да излязат на печалба, защото в тях няма нито икономическа, нито житейска логика. Нямаше да допуснат единствените големи инвеститори в енергетиката през последните години да бъдат Ахмед Доган и Гинка Върбакова. Нямаше да докарат до трагично състояние всички енергийни фирми, които иначе по всички правила на пазара би трябвало да са на печалба.

Ако искаха …

Случаят с „Булгартрансгаз“ всъщност много напомня една сходна ситуация от близкото минало – либерализацията на пазара на далекосъобщения 1997 – 2000 г. И тогава ни плашеха с накърнена сигурност на държавата, с летящи в небесата цени при алчните частници, и т.н. глупости. И тогава аргументът срещу освобождаването на далекосъобщителния монопол беше, че инфраструктурата е ключова за националната сигурност и ще настане Апокалипсис, ако частни фирми получат право да ползват мрежата на БТК. Нищо подобно не се случи. И няма никакво съмнение, че ако либерализацията не се беше случила, цената на телефонните разговори от БТК към мобилните мрежи все още щеше да е 2 лева на минута. Защото липсата на конкуренция струва скъпо и прескъпо. И само политиците и техните назначения в икономическите субекти имат интерес от това.