КТБ – шест милиарда причини да помним!

От утре, 1 октомври 2020 година, пет български банки преминават под надзора на Европейската централна банка (ЕЦБ) – Уникредит Булбанк, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и Райфайзенбанк. За мнозина това ще е тъжна дата, защото за тях прекият контрол е едва ли не отстъпление от националния ни суверенитет. Те обаче се възмущават от последиците, а не от причините за това решение. Много бързо се забрави поводът, по който беше взето решението България изобщо да кандидатства за Единния банков надзор на ЕС – рухването на КТБ. През юли 2014 г., на консултациите при президента Росен Плевнелиев, всички политически сили, представени в 42-рия парламент, се съгласиха, че това е най-доброто решение, за да не се допускат в бъдеще подобни кризи. Шест години по-късно решението е факт.

Не така оптимистично, обаче стоят нещата с наказанието на допусналите източването и фалита на една от най-големите български банки. Както и със събирането на откраднатите суми. Шест години по-късно имаме поне шест доказателства за безхаберието на властите и 5 млрд. причини да се чувстваме разочаровани и измамени. За пореден път.

1. Съдебният процес за източването на КТБ е едва в началото си, заплашва да бие всички рекорди по продължителност и едва ли ще приключи в тази декада;

2. Главният обвиняем е недосегаем за БГ правосъдие, а главният свидетел се оплита в показанията си и сочи само един виновник за поддържането и срутването на пирамидата КТБ, омаловажавайки собствената си роля в процеса. Въпреки, че за всички е очевидно, че тази измама е невъзможна без политически чадър и е непосилна за сам човек.

3. Управителят на БНБ, допуснал рухването на КТБ, се измъкна безнаказано и се офиицализира като собственик на винарна.

4. Съставът на КФН, оказал се ни чул, ни видял срутването на КТБ, въпреки че акциите ѝ се търгуваха на капиталовия пазар, а работата на надзора е да следи всичко да е по правилата, просперира – мнозина продължиха да заемат високи държавни постове и да бъдат обявявани за безупречни експерти, въпреки грандиозната си издънка.

5. Шефове на държавни и общински предприятия, допуснали милиони от подопечните им фирми да потънат в КТБ, продължиха да управляват и да получават премии за добро справяне с работата.

6. Синдиците на КТБ събраха едва под 1 милиард лева от изчезналите над 6 млрд. лв., като много от имотите и предприятията смениха собствеността си на тъмно, при съмнителни обстоятелства и срещу смешни суми. Останалите 5 милиарда лева потънаха в нечии джобове и партийни каси. 

А истинските собственици на офшорките, източили КТБ, си останаха зад кулисите. Защото управляващите изчакаха почти цяла година преди да възложат международно финансово разследване на паричните потоци в КТБ. Достатъчно време, за да се заметат следите на най-големия грабеж на десетилетието. Спомням си доклада на “Аликс партнърс”, с който се запознах в началото на 2016 г. – фирмата, която беше наета от Фонда за гарантиране на влоговете уж да разследва къде са отишли парите на КТБ. Уви, министърът на финансите бе пропуснал да изиска фирмата да проследи и разкрие истинските собственици на компаниите пощенски кутии, в чиито сметки потънаха милиардите на КТБ. Да припомня – по-голямата част от тях бяха средства на държавни институции, държавни и общински фирми и предприятия.

“Най-големият обир беше проспан – и съучастник в това е държавата в лицето на управляващите”. Казах го през 2016 година от трибуната на НС, казвам го и сега!

А сметката, както винаги, платихме всички ние.

На президента много му се иска, но хич не му стиска

Не е толкова трудно да се види, че нещата у нас не вървят на добре – управляващите са разядени от корупция, съдебната система едвам проскърцва, ако въобще заработи, приетите закони са или некадърни, или откровено лобистки, чуждите инвеститори се броят на пръсти, докато старите „почват да бегат бате“ … И въпросът не е дали, а какво, как и кога трябва да се промени.

В това отношение с последната си реч Румен Радев за пореден път вярно е пресъздал находките на актуалните социологически проучвания. С едно леко уточнение – за разлика от всички нас, обикновените граждани, той не е страничен наблюдател, а активен участник в политическия живот, който има правомощия да влияе върху него. Той е ПОЛИТИК. При това на най-висша позиция. Правомощията му съвсем не са скромни – само обществена заблуда е, че видите ли, Президентът няма властови лостове. Затова е нужно да знае, че е избран не само да констатира, а да променя нещата. И точно тук пропастта между думите и делата на президента е по-дълбока от Кресненското дефиле.

Президентът е силно притеснен, че няма възмездие, че правораздавателните органи избягват корумпираните във властта и не разследват зависимостите между политици и фирми, печелещи обществени поръчки. Но охотно пусна закони, позволяващи безнаказани злоупотреби. Като например промените в закона за конфликт на интереси, с които общинските съветници бяха освободени от задължението да декларират потенциални зависимости. Така в момента всяка чистачка в министерство трябва да обявява яхти, самолети и любовници, но не и хората, които реално могат да дадат една порочна обществена поръчка на една неслучайна частна фирма.

Президентът остро критикува лобизма на политиците, но единственият конкретен пример, който дава, е със сделката с любимите си изтребители. Разбира се, той е абсолютно „безпристрастен“, когато неотменно критикува избора на F-16 пред „Грипен“. Без да дава отговор на основния политически въпрос: Защо назначеното от него служебно правителство избърза да предвари следващия редовен кабинет с решението за изтребителите? И как така „случайно“ избраха точно „Грипен“?

Президентът основателно е възмутен, че реалните виновници за разграбването на КТБ стоят извън полезрението на прокуратурата. Но се обади едва когато пряко засегната от скандалите около фалита се оказа Елена Йончева, бивш негов прессекретар и настоящо острие на БСП – партията, която го издигна за президент. Междувременно упорито отхвърля всички искания за разсекретяване на стенограмите за КТБ, от които обществото ще разбере кой какви позиции е защитавал в разгара на кризата, а не постфактум.

Президентът е искрено загрижен за свободата на словото. Но пусна безкритично закона „Пеевски“, който не само няма да допринесе за прозрачността във финансирането на медите, но е удобна бухалка срещу все по-изчезващата независима преса. И срещу който се обявиха малкото останали сериозни медии и всички сдружения на журналистите у нас.

Президентът не вижда база за партньорство с правителството, защото то концентрира власт извън отреденото му по Конституция. Но „елегантно“ пропуска да отбележи, че законите, с които това се случва, са подкрепени от БСП и ДПС. Може би защото и те като него са силни на критики, но скромни на дела. Защото статуквото ги удовлетворява и нямат нищо против да се възползват от същите тези репресивни лостове, ако дойдат на власт. Защото властта кожата си мени, но нрава си – не.

Но какво всъщност предлага президентът, за да промени ситуацията, която вече е нетърпима? Да се създаде Съвет за стратегическо развитие на Бъгария, който ще предлага „алтернативи на институционалния блокаж, на икономическия и идейния застой“! Дори да се абстрахираме от основатения си песимизъм кои точно президентът смята за интелектуалци, достойни да влязат в новата структура, тя е абсолютно безмислена, тъй като няма никакви правомощия, и единственото, което може да произведе, са красиви лозунги. Нови лозунги, които Радев да озвучи!

България и в момента бълва стратегии на килограм, които не се прилагат на практика – било защото нямат нищо общо с реалността, било защото тези, които са ги поръчали, не искат или не могат да ги реализират. Затова и стратегиите се използват повече като средство за туширане на напрежение около някой „брадясал“ проблем, отколкото като ефективен начин за планиране и осъществуване на политики в дадена област.

В случая с президента обаче съветът и неговите стратегии не са просто отчитане на дейност. Напротив – очевидно този орган ще е основата на бъдещия политически проект, който Радев смята първо да подкрепи, а после – да оглави. Достатъчно е да си спомним, че преди няколко месеца група интелектуалци основаха инициативен комитет за „Единение на България“ и поканиха президентът да го оглави. Тогава той не отказа, а просто отложи решението си. Сега им отвръща на жеста. И дори отиде крачка по-напред – открито обяви, че ще подкрепи нов политически проект, който „отговаря на собствените му ценности и работи за модернизацията на България“. Каквото и да означава това.

Радев направи лупинг и по въпроса за предсрочните избори. През есента на миналата година смяташе, че няма нужда от тях и те няма нищо да променят, а сега те вече са неизбежни. Какво точно се е променило през тези няколко месеца? Нищо съществено, ако питате обикновените граждани – ситуацията и тогава, и сега е все толкова зле и надежда отникъде се не види. Явно обаче в стратосферата на най-висшия политик нещо се е преобърнало. И той вече иска радикална промяна, но най-вече – повече власт! Как точно смята да постигне разширяване на правомощията си в тази враждебна конфигурация, е въпрос без отговор. 

Спокойно дами и господа управляващи – все пак Радев е доказал, че е човек на думите, не на делата!