Говорите ли брюкселски?

Не знам дали знаете, но брюкселският език е сред най-сложните и за усвояване, и за разбиране. Иска се истински талант да можеш да говориш дълго, увъртяно и неразбрано – така че никой да не се обиди от критиката, ако има такава. Затова и последният доклад на Европейската комисия (ЕК) е четиво, което всеки може да тълкува според собствените си виждания и да бъде прав. В него са включени както хвалбите на управляващите, така и критиките на опозицията и недоволните протестиращи. Затова и двете страни го припознават като „обективен“.

По-лошото е, че в доклада много старателно е избягвано всичко, което може да мине за оценка на ЕК за ситуацията у нас. Докладът, особено частта му, посветена специално за България, е цитат до цитата със старателно и напоително посочване на източниците за една или друга информация. И затова двете спорещи страни трябва да прибягват до статистически данни, за да докажат, че точно тяхното виждане надделява. Управляващите наблягат, че името България се споменавало едва на 10-ата страница на доклада и са отбелязани всички рапортувани от тях „успехи“, ерго какво ни е зле?! Протестиращите вадят данните на „Политико“, че ЕК е изразила 16 пъти опасения към България и 3 пъти „сериозни опасения“, и само Полша ни надминава в това отношение.

Основният дефект на доклада обаче е, че от него на практика нищо не следва. Най-негативният ефект е, че противно на клетвите на управляващите, мониторингът по правосъдие и вътрешен ред върху България и Румъния не не отпадна с новото наблюдение на всички държави в ЕС. И сега двете държави са под двоен надзор. Което може да е позорно, но пък ние сме на тоя позорен стълб повече 10 години (мониторингът беше въведен през 2006 г.), така че сме свикнали. А и когато си в тандем, винаги можеш да нарочиш „другарчето“ за виновно за ситуацията. Както и стана. Някога управляващите се бореха със зъби и нокти да заменят някоя думичка в докладите и празнуваха с фанфари констатациите на ЕК, че са поели „ангажимент“ и че имат „политическа воля“ за промени. Сега не си правят този труд, защото са наясно, че ЕК отдавна е разбрала, че никакъв „ангажимент“ и „политическа воля“ няма да променят статуквото у нас. Но за да не признае собственото си безсилие, ЕК вече има „опасения“, а някъде и „сериозни опасения“. Нищо повече. Конюктурата в ЕС е такава, че е по-важно на кое политическо семейство е член управляващата някъде партия и дали подкрепя каквото трябва когато трябва да подкрепи, отколкото какви ги върши в собствената си страна и дали това е в синхрон с принципите на съюза.

На този фон, приетата от Комисията по правосъдие и вътрешни работи остра проекторезолюция на ЕП за България, в която се изброяват всички скандали, показващи законодателните пороци и корупционните практики, и се иска спиране на еврофондовете, е направо като ритник в имиджа. Но имиджът на България в ЕС отдавна е толкова зле, че повече няма накъде. Реални последици от тази проекторезолюция също едва ли ще има. Ако изобщо мине на сесия предвид посочените по-горе политикосемейни отношения в Европарламента.

Не знам дали всичко това трябва да бъде обобщено със „за съжаление“. И ЕК, и ЕП не са институции, които могат да решат с магическа пръчка проблемите в България. Те могат да са плашило, могат да са съюзник, но не и двигател. Енергията за промяна трябва да дойде от всички, които живеем и искаме да продължим да живеем в България. Някои положението ги устройва и те бранят със зъби и нокти статуквото. Други са недоволни и месеци наред вече протестират в пек, дъжд и студ. Трети се опитват тихо да променят системата отвътре. Кой ще надделее, ще се разбере на изборите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

КТБ – шест милиарда причини да помним!

От утре, 1 октомври 2020 година, пет български банки преминават под надзора на Европейската централна банка (ЕЦБ) – Уникредит Булбанк, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и Райфайзенбанк. За мнозина това ще е тъжна дата, защото за тях прекият контрол е едва ли не отстъпление от националния ни суверенитет. Те обаче се възмущават от последиците, а не от причините за това решение. Много бързо се забрави поводът, по който беше взето решението България изобщо да кандидатства за Единния банков надзор на ЕС – рухването на КТБ. През юли 2014 г., на консултациите при президента Росен Плевнелиев, всички политически сили, представени в 42-рия парламент, се съгласиха, че това е най-доброто решение, за да не се допускат в бъдеще подобни кризи. Шест години по-късно решението е факт.

Не така оптимистично, обаче стоят нещата с наказанието на допусналите източването и фалита на една от най-големите български банки. Както и със събирането на откраднатите суми. Шест години по-късно имаме поне шест доказателства за безхаберието на властите и 5 млрд. причини да се чувстваме разочаровани и измамени. За пореден път.

1. Съдебният процес за източването на КТБ е едва в началото си, заплашва да бие всички рекорди по продължителност и едва ли ще приключи в тази декада;

2. Главният обвиняем е недосегаем за БГ правосъдие, а главният свидетел се оплита в показанията си и сочи само един виновник за поддържането и срутването на пирамидата КТБ, омаловажавайки собствената си роля в процеса. Въпреки, че за всички е очевидно, че тази измама е невъзможна без политически чадър и е непосилна за сам човек.

3. Управителят на БНБ, допуснал рухването на КТБ, се измъкна безнаказано и се офиицализира като собственик на винарна.

4. Съставът на КФН, оказал се ни чул, ни видял срутването на КТБ, въпреки че акциите ѝ се търгуваха на капиталовия пазар, а работата на надзора е да следи всичко да е по правилата, просперира – мнозина продължиха да заемат високи държавни постове и да бъдат обявявани за безупречни експерти, въпреки грандиозната си издънка.

5. Шефове на държавни и общински предприятия, допуснали милиони от подопечните им фирми да потънат в КТБ, продължиха да управляват и да получават премии за добро справяне с работата.

6. Синдиците на КТБ събраха едва под 1 милиард лева от изчезналите над 6 млрд. лв., като много от имотите и предприятията смениха собствеността си на тъмно, при съмнителни обстоятелства и срещу смешни суми. Останалите 5 милиарда лева потънаха в нечии джобове и партийни каси. 

А истинските собственици на офшорките, източили КТБ, си останаха зад кулисите. Защото управляващите изчакаха почти цяла година преди да възложат международно финансово разследване на паричните потоци в КТБ. Достатъчно време, за да се заметат следите на най-големия грабеж на десетилетието. Спомням си доклада на “Аликс партнърс”, с който се запознах в началото на 2016 г. – фирмата, която беше наета от Фонда за гарантиране на влоговете уж да разследва къде са отишли парите на КТБ. Уви, министърът на финансите бе пропуснал да изиска фирмата да проследи и разкрие истинските собственици на компаниите пощенски кутии, в чиито сметки потънаха милиардите на КТБ. Да припомня – по-голямата част от тях бяха средства на държавни институции, държавни и общински фирми и предприятия.

“Най-големият обир беше проспан – и съучастник в това е държавата в лицето на управляващите”. Казах го през 2016 година от трибуната на НС, казвам го и сега!

А сметката, както винаги, платихме всички ние.