Докато властите се наумуват, цените ще се налудуват

В България е традиция в моменти на криза мерки да се вземат късно и неадекватно. 

От началото на годината започна шоковото поскъпване на основни суровини в световен мащаб. Това доведе до поскъпване и в България на основни храни и други изделия от първа необходимост между 50% и 100%. И докато българина изнемогва с връзването на семейния бюджет, изглежда, че само българското правителство не е усетило галопиращата инфлация. Защото служебното правителство и досега няма план за смекчаване на кризата нито предвижда мерки за компенсиране на най-засегнатите фирми и най-бедните слоеве от населението.

Вихрещата се енергийна криза не прави изключение. Още от юни бе ясно, че цените на газа и тока са тръгнали стремглаво нагоре и няма скоро да се успокоят. Другите държави в ЕС започнаха спешно да готвят мерки – компенсации за фирмите, подпомагане на гражданите, преструктуриране на резервите… Точно по това време у нас се обсъждаше актуализацията на бюджета за 2021 г. И в него няма нито дума за този съществен риск за икономиката. Въпреки че по думите на доскорошния финансов министър Асен Василев пари има и те трябва да бъдат разпределени за спешни неща. Единственият спор, за който се разбра постфактум, е свързан с датата за затваряне на ТЕЦ „Марица Изток 2“, която трябва да бъде записана в Плана за възстановяване и развитие. Но дори и той се разглеждаше в контекста на предстоящата предизборна борба – като разногласие между двамата министри, впускащи се в политиката, и вицепремиера, отговарящ за внасянето на вече безнадеждно закъснелия план в Брюксел.

Летаргията продължи и дълго след приемането на бюджета. Едва миналия петък правителството излезе с някакви мерки. Само за да потвърди максимата, че колкото по-късно, толкова по-зле. 

Основният проблем е, че всички мерки ще се случат в най-добрия случай в края на годината, и то ако има работещ парламент, който да одобри поредната актуализация на бюджета за 2021 г. Или ще са заложени в бюджета за 2022 г., който също зависи от работещ парламент. Колко от засегнатите средни и малки фирми ще издържат дотогава, е трудно да се прогнозира. Със сигурност много няма да успеят, изтощени и от трудностите, с които са се сблъскали по време на Ковид кризата. 

„По-спешните“ мерки като изкуствено намаляване на цените, на които АЕЦ „Козлодуй“ продава тока, пък могат да се окажат поредното лобистко начинание – условията за участие в търговете са толкова високи, че само големи търговци на ток могат да се класират. Затова ще е много интересно да се види кои са купувачите и дали евтиният ток не е увеличил нечии печалби чрез продажби в чужбина.

Още по-трогателно е „успокоението“, че цените на тока и парното нямало да се вдигат за населението поне до 1.01.2022 г. А след това можело да има задържане на цената. Някои даже призовават за мораториум върху плащането на сметките за 6 месеца. Тази еквилибристика вече сме я гледали. И то неведнъж. Резултатът е ясен – енергийните фирми задлъжняват драматично, а ценовият удар след това е още по-тежък. Да не говорим, че населението вече плаща за високия ток – чрез поскъпването на основни стоки и продукти. Олиото примерно е поскъпнало с 43% за година, а хлябът вече гони 2 лева. По-заможните граждани се оглеждат къде да инвестират парите си, за да не загубят те своята стойност заради увеличаващата се инфлация – доказателство за това е бумът на цените на имотите. Хората, които обаче едва свързват двата края, нямат такива възможности.

Логичният въпрос е какво може да се направи. Факт е, че в случая става дума за обективно поскъпване на енергията на международните пазари. Факт е обаче и че българската енергетика е нереформирана, неефективна и тежко задлъжняла. Факт е, че тя се управлява от „калинки“ на бившите управляващи и се подчинява на частни лобистки интереси. Каквото и наливане на пари да се направи, това ще е временно закърпване на положението, и то с твърде спорен ефект. 

Затова основният фокус трябва да бъде как да се преструктурира енергетиката така, че тя да е по-гъвкава при подобни ситуации. Мерките трябва да са краткосрочни – подпомагане на фирмите и гражданите веднага, даже със задна дата, както и суапови сделки за по-евтин азербайджански газ, и дългосрочни – максимално бързо завършване на газовата връзка с Гърция, чийто старт вече няколко пъти се отлага, и промяна на структурата на енергетиката с оглед на „зелената сделка“, по която България вече е поела ангажименти, например. Звучат логично, но често логиката отстъпва на популизма, особено в предизборна ситуация. Затова и управляващите предпочитат да преливат от пусто в празно, а спасяването на давещите се е оставено на самите давещи се.

Бай Ганьо прави избори – епизод пореден

Максимата, че няма значение кой как гласува, а кой как брои, ще бъде нагледно илюстрирана на предстоящите избори. Не само парламентарните, а и на президентските.

Не че досега не е имало съмнение в прозрачността на изборите. Просто за първи път в закона бяха заложени толкова много и толкова безумни „гаранции“, че вотът ще бъде труден за упражняване и невъзможен за проследяване. И най-циничното, както винаги, е, че всичко това се прави в „името на гражданите“. Резултатът също е предвидим – това ще са най-непрозрачните, най-непосетените и най-скъпите избори досега.

Всичко започна с „благородното“ желание на управляващите да изчистят проблемите при гласуването и да го нагодят към извънредната обстановка, в която живеем. Ако си спомняте, те затова и останаха на власт при протестите през лятото – за да управляват ефективно в кризата. Но едно е да искаш, друго е да можеш. А в случая нито искат, нито могат – затова прекараха 2/3 от времето във ваканции. И претупаха промените в изборните закони поради липса на време. Така проблемите не бяха решени, а мултиплицирани.

Да започнем с организацията на изборите. Изобщо не е ясно дали ще може да се попълни огромната изборна администрация, която е необходима. В страната има над 12 000 изборни секции, които трябва да имат поне по 5 души комисия. Не е ясно колко души ще се откажат заради обстановката с коронавируса, която по всичко личи, ще се усложнява с наближаването на изборния ден. Не е ясно колко от тях ще поискат да се ваксинират. И дали тези, които пожелаят, ще сколасат да го направят и с двете дози при проблемите с доставките.

Отделно в изборните секции ще има наблюдатели и застъпници. За тяхното ваксиниране никой не говори. Т.е. около 10-тина души поне, без да броим гласуващите, ще трябва да прекарат часове наред в тясна и неудобна стая за гласуване, която по обективни причини ще е естествен развъдник на зараза. В други държави, провели избори в кризата, условията за гласуване бяха драстично променени – гласуваше се на открито или в огромни помещения с добра вентилация, като спортни зали например. У нас за това никой не отваря дума. Сложната обстановка съвсем логично ще спре голяма част от хората от гласуване. Българите са една от най-болните и застаряващи нации, така че има обективни обстоятелства хората да се страхуват. Особено при тази организация на изборите. Но това не спря управляващите да заложат още „капани“. Карантинираните например ще бъдат обикаляни с подвижни урни и комисия от 3 души. Колко време ще отнеме това и дали ще се намерят кандидати за такива комисии при нарастващата заболеваемост е риторичен въпрос. Ако всички желаещи успеят да гласуват в изборния ден, ще е чудо.Отделно, от глас бяха лишени карантинираните в последните 3 дни преди изборите. Нищо, че това е противоконституционно!

Още по-голяма ще е драмата с гласуването в чужбина, където отделните държави също налагат ограничения, а по традиция секциите са малко и опашките са дълги. Но българите в чужбина винаги са били недолюбвани по време на избори, така че никой от седящите в парламента не отвори и дума за решаване на техните проблеми.Всичко това можеше лесно да бъде решено с въвеждане на дистанционно или електронно гласуване. Историята обаче е доказала, че управляващите ще воюват докрай с прогреса и технологиите. Защото точно така могат да загубят контрола върху електората, който смятат за „гарантиран“ и е все по-кът.

Така стигаме до ключовия момент – броенето на гласовете. Само най-големите наивници са се надявали този път да бъде въведено видео наблюдение при броенето на гласовете. И надеждите им не се сбъднаха. Напротив –бяха направени промени в закона, които да гарантират, че фалшификациите няма да бъдат уловени.Под предлога, че трябва да се опростят протоколите с резултатите, които изготвят секционните избирателни комисии, управляващите решиха, че множество данни, които преди се отчитаха поотделно, сега ще се събират заедно или направо ще отпаднат от документацията. А те са важни за коректността на самите избори – като броя на гласоподавателите, дописани в избирателния списък в самия изборен ден. Тази информация дава представа доколко (не)адекватни са списъците с избирателите – тема, която толкова години подхранва съмненията в публичното пространство за измами и манипулации на вота.

Също така, редица други данни, които досега бяха вписвани поотделно, вече ще бъдат събирани заедно – различните видове недействителни бюлетини, сгрешените бюлетини, унищожените от СИК бюлетини… Така се губи информация за различните причини, които правят бюлетините невалидни. Няма да се вписват отделно и неизползваните бюлетини. Отпадна и разбивката на недействителните гласове по кандидатски листи – така няма да знаем на кои партии се падат най-много невалидни бюлетини.

Всичко това не дава основания да бъдем оптимисти за честността на предстоящите избори. Даже поставя сериозната дилема да участваме ли изобщо в предрешено състезание, за да легитимираме нагласен резултат. Защото Бай Ганьо продължава да прави изборите у нас. И не се влияе от никакви демократични промени.

КТБ – шест милиарда причини да помним!

От утре, 1 октомври 2020 година, пет български банки преминават под надзора на Европейската централна банка (ЕЦБ) – Уникредит Булбанк, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и Райфайзенбанк. За мнозина това ще е тъжна дата, защото за тях прекият контрол е едва ли не отстъпление от националния ни суверенитет. Те обаче се възмущават от последиците, а не от причините за това решение. Много бързо се забрави поводът, по който беше взето решението България изобщо да кандидатства за Единния банков надзор на ЕС – рухването на КТБ. През юли 2014 г., на консултациите при президента Росен Плевнелиев, всички политически сили, представени в 42-рия парламент, се съгласиха, че това е най-доброто решение, за да не се допускат в бъдеще подобни кризи. Шест години по-късно решението е факт.

Не така оптимистично, обаче стоят нещата с наказанието на допусналите източването и фалита на една от най-големите български банки. Както и със събирането на откраднатите суми. Шест години по-късно имаме поне шест доказателства за безхаберието на властите и 5 млрд. причини да се чувстваме разочаровани и измамени. За пореден път.

1. Съдебният процес за източването на КТБ е едва в началото си, заплашва да бие всички рекорди по продължителност и едва ли ще приключи в тази декада;

2. Главният обвиняем е недосегаем за БГ правосъдие, а главният свидетел се оплита в показанията си и сочи само един виновник за поддържането и срутването на пирамидата КТБ, омаловажавайки собствената си роля в процеса. Въпреки, че за всички е очевидно, че тази измама е невъзможна без политически чадър и е непосилна за сам човек.

3. Управителят на БНБ, допуснал рухването на КТБ, се измъкна безнаказано и се офиицализира като собственик на винарна.

4. Съставът на КФН, оказал се ни чул, ни видял срутването на КТБ, въпреки че акциите ѝ се търгуваха на капиталовия пазар, а работата на надзора е да следи всичко да е по правилата, просперира – мнозина продължиха да заемат високи държавни постове и да бъдат обявявани за безупречни експерти, въпреки грандиозната си издънка.

5. Шефове на държавни и общински предприятия, допуснали милиони от подопечните им фирми да потънат в КТБ, продължиха да управляват и да получават премии за добро справяне с работата.

6. Синдиците на КТБ събраха едва под 1 милиард лева от изчезналите над 6 млрд. лв., като много от имотите и предприятията смениха собствеността си на тъмно, при съмнителни обстоятелства и срещу смешни суми. Останалите 5 милиарда лева потънаха в нечии джобове и партийни каси. 

А истинските собственици на офшорките, източили КТБ, си останаха зад кулисите. Защото управляващите изчакаха почти цяла година преди да възложат международно финансово разследване на паричните потоци в КТБ. Достатъчно време, за да се заметат следите на най-големия грабеж на десетилетието. Спомням си доклада на “Аликс партнърс”, с който се запознах в началото на 2016 г. – фирмата, която беше наета от Фонда за гарантиране на влоговете уж да разследва къде са отишли парите на КТБ. Уви, министърът на финансите бе пропуснал да изиска фирмата да проследи и разкрие истинските собственици на компаниите пощенски кутии, в чиито сметки потънаха милиардите на КТБ. Да припомня – по-голямата част от тях бяха средства на държавни институции, държавни и общински фирми и предприятия.

“Най-големият обир беше проспан – и съучастник в това е държавата в лицето на управляващите”. Казах го през 2016 година от трибуната на НС, казвам го и сега!

А сметката, както винаги, платихме всички ние.