Ток, шок и ужас

Едва ли е имало много ситуации в най-новата ни история, когато е имало пълно единодушие, че положението е критично и дори е вече извън контрол. Точно такава е ситуацията с цените на тока и газа в момента. И без никакво преувеличение тя може да се определи като „Шок и ужас“. Цената на електроенергията за фирмите скочи почти пет пъти от началото на годината – от 100 лв. мВт/ч през януари достигна 480 лв. мВт/ч през октомври. Няма бизнес, който да може да издържи на подобна тенденция. Още по-големият проблем е, че ще наблюдаваме ефекта на доминото в икономиката, защото абсолютно цялата стопанска дейност зависи от цената на енергоносителите.

Резултатът ще бъде в две посоки. Големите предприятия и заводи с енергоемки производства ще фалират, ако не получат подкрепа от държавата, и стотици хиляди работници ще останат без доходи точно в разгара на зимата и ковид кризата. Малките и средни фирми, които успеят някак си да закърпят положението, пък ще включат повишените си разходи в цените на стоките и услугите си. Вече сме свидетели на поскъпване с 50 до 100 процента на основни храни и други стоки от първа необходимост. Така цената на кризата ще се плати от всички българи. Това е за сведение на управляващите, които ни уверяват, че домакинствата са защитени от ценовото цунами в енергетиката, защото купуват електроенергията на регулиран пазар и евентуално повишение на цените там може да има едва на 1 януари 2022 г. 

Разбира се, има обективни фактори – основно международни, на които трудно можем да влияем. Но има и субективни, които не можем да подминем и които влошават ситуацията – пълната безпомощност на правителството. Още от юли бе ясно, че цените на газа и тока са тръгнали стремглаво нагоре и няма скоро да се успокоят. Другите държави в ЕС започнаха спешно да готвят мерки – компенсации за фирмите, подпомагане на гражданите, отмяна на ДДС, преструктуриране на резервите …

У нас по това време се обсъждаше актуализацията на бюджета, но в него няма нито ред за мерки срещу задаващото се ценово цунами в енергетиката. Правителството предпочете, по стар соцобичай, да се сниши и да се моли бурята да мине. Но тя не отмина, а ни помете.

Управляващите бяха притиснати до стената и чак през октомври започнаха да обсъждат мерки. Които нито ще са кой знае колко ефективни, нито ще влязат в сила скоро. Защото повечето идеи изискват промени в законите, за които трябва парламент, или разрешение от ЕК. Т.е. могат да влязат в сила най-рано в края на годината. Не е ясно колко от засегнатите фирми ще оцелеят дотогава.

От вчера служебният кабинет заговори за по-бързо плащане компенсации – от 50 лв. мВт/ч. Освен че са безкрайно закъснели, те няма да решат нищо при цена на тока от над 400 лв. мВт/ч. Логично възниква въпросът защо през последния един месец МС твърдеше, че за тези компенсации трябва задължителна актуализация на бюджета, а след протеста на работодатели и синдикати вчера вече смята, че те могат да се дадат със задна дата още с октомврийските сметки? 

Какви мерки могат да се вземат веднага?

1). Държавата може да поиска АЕЦ Козлодуй, която вече има 1.3 млрд. лв. печалба от високите цени, да ѝ плати предсрочно дивидента и тези пари да се преразпределят за подкрепа на бизнеса.

2). Правителството може да накара държавните предприятия, произвеждащи ток, да заложат такива критерии на търговете за продажба на ток, че да могат повече предприятия да се включат – примерно да се понижи исканата гаранция за участие в търга, която за пакетите на евтиния ток на АЕЦ сега е 100 милиона лева, или да сложи тавани на сделките, за да не се изнася по-евтината енергия. Иначе става точно обратното – евтината електроенергия, произведена в България, субсидира чуждите икономики. Най-бедният в Европа подпомага богатите!

Мерките, които могат да се вземат сега, наистина трябва да са бързи и краткосрочни. Първата работа на новия парламент и правителство обаче трябва да са дългосрочните мерки – да се преразгледа структурата на енергетиката и да се реши на каква енергия ще залагаме в бъдеще, кои са приоритетните енергийни проекти, на които ще разчитаме, кои са мощностите, които ни струват твърде скъпо и трябва да бъдат затворени. Все проблеми, които десетилетия наред не бяха решавани, а задълбочавани от лобистки боричкания и корупционни практики. Ако не се захванем с тях спешно, следващото ценово цунами може и да не го дочакаме.

Поне опашката да си бяха отрязали

Партиите решиха да узаконят политическия рекет. При това даже не благоволиха да си отрежат опашките, стърчащи от черните каси. Не само защото изобщо не се притесняват от тях, а и защото очевидно са убедени, че наглостта им за пореден път ще остане ненаказана.

Три години след референдума на Слави, и само месец след като той заяви, че ще участва в местния вот, партиите решиха да се състезават с него по популизъм. Маскираха надпреварата като: „чухме гласа на народа“, т.е. на онези 72% от участвалите в допитването през 2016 година, които поискаха орязване на партийните субсидии до 1 лев на глас. Управляващите, обаче решиха освен от държавната хазна да се обогатяват тройно. С нашите пари. Ако досега се финансираха от бюджета официално с 11 лв. (,а неофициално с 13 лв.) за глас, занапред ще вземат по 1 лв., но ще получават неограничено дарения от фирми, както и няма да плащат наем за офисите си. Така щял да се приложи американският опит във финансирането на партиите, като се осигури невиждана прозрачност и отчетност.

Идеята фирми да могат да даряват за партии може и да е американска, но изпълнението е побългарено до безобразие. Първо, в САЩ партиите не получават никакви субсидии от бюджета. Второ, не ползват безплатни офиси. И трето, американските фирми-дарители не разчитат на изкуствено дишане от държавния бюджет, нито на „студен резерв“, а отчетността и прозрачността наистина са на изключително високо ниво. Което, между другото, не ги застрахова срещу скандали с конфликти на интереси.

У нас държавата отдавна е парцелирана между фирми-фаворитки, които преяждат благодарение на щедри инжекции от обществени поръчки. По места бизнесмените са дори още по-пряко зависими от партийния феодал и от местната власт, която в много случаи е единственият работодател и платежоспособен партньор. Не трябва да си Ванга, за да прозреш, че всички, които искат даже не да процъфтяват, а просто да съществуват, ще трябва да се отчитат в партийните каси на управляващите партии. Сега го правят тайно, утре – ще е и тайно, и явно. Останалите, които са решили да стоят далеч от политиката или, не дай Боже, да подкрепят опозиционна партия, могат да очакват върху тях да се стовари с цялата си тежест държавната репресивна машина – прокурори, следователи, данъчни, ХЕИ, Инспекция по труда … Примери за подобна участ има и сега.

На партиите обаче не им стиска финансирането им да остане дори и на този квазипазарен принцип. Затова гледат да се подсигурят и с помощ от бюджета под формата на субсидии, и с безплатни офиси. Някои дори поискаха безплатно телевизионно време… Очевидно социалистическото начало в тях няма как да бъде заличено. Веднъж добрали се до софрата, всичко трябва да им е на тепсия. Защо да си правят труда да привличат членове или да събират членски внос?

И накрая – най-важният въпрос, слонът в стаята, който никоя партия не вижда. Никой не говори за затягане на контрола върху изразходването на партийните пари. В момента той е чисто символичен – партиите мятат в Сметната палата по един бланков отчет годишно, от който никой нищо конкретно не може да разбере, а и никой сериозно не проверява. Достатъчно доказателство за това е фактът, че нито Сметната палата, нито самите партии са разбрали, че министерството на финансите е превеждало години наред повече пари, отколкото им се полагат. Докато партиите получават пари и почти не ги отчитат, всеки гражданин получил някакъв доход извън заплатата си е длъжен да попълва достатъчно подробна и конкретна данъчна декларация всяка година. За фирмите е още по-строго – огромната част от тях изпращат подробни месечни отчети и подробни дневници на всяка своя продажба!!! Да не говорим, че всяко заведение, бензиностанция, обикновена закусвалня и други подобни обекти изпращат на НАП в реално време всяка своя продажба!!! Ето за този двоен аршин иде реч – дребните търговци и гражданите са изрядни и подотчетни до последната стотинка, дори когато става дума за стотина хиляди лева оборот годишно, а партиите, които получават десетки милиони годишно от бюджета ни залъгват с бланкови и неясни „отчети“.

Ясно е като бял ден, че черните каси в партиите никой не ги контролира, камо ли – да ги санкционира. Макар, че лесно биха могли да бъдат осветени по разходите, които се правят по време на всяка една предизборна кампания. БСП даже официално признават в отчета си, че имат един милион лева В БРОЙ в сейфа на Позитано 20. Казано още по-ясно – един милион от черните пари, които не са могли да натъкмят в официалния отчет са „писани“, че уж са в касата на партията. Тук-таме има партия, глобена за неподаване на отчет, но няма нито една, наказана за неверен отчет. Дори партиите с доказано фиктивни дарители се измъкнаха от правосъдието. Как при това положение да повярваме, че някой ще следи да не се гази общественият интерес и закона, когато правилата за финансиране бъдат разхлабени?

Принципният подход би трябвало да е напълно различен. На първо място всички трябва да имат равен старт – в момента имаме партии-олигарси, които кътат милиони на влог, и партии-парии, които едва свързват двата края. Очевидно е, че битката между тях е неравна и предопределена. Второ, партиите трябва да започнат да си плащат за всичко по пазарни цени. Само така ще се научат да ценят всяка стотинка, която получават. Трето, трябва да има железен гаранции срещу злоупотреби – компании, които финансират политически партии, не би трябвало да могат да участват в обществени поръчки или да получават пряко държавни средства. Защото винаги ще има съмнения как са спечелили. И последно, контролът върху финансирането трябва да е много по-сериозен, публичен и ясен. За да се знае, че питото е платено! Знам, че на всички ни се иска да е така. Въпросът е на кого му стиска?

Корупция от флашки не се плаши!

За всичко е виновен Теодор Параскевакос!

Кой е той ли? Американец от гръцки произход, който през 1974 г. получава патент за „апарат за генериране и предаване на цифрова информация.“ Или по-просто казано това е изобретателят на съвременния смартфон – устройството, снабдяващо обикновения телефон с достатъчно памет, за да има операционна система и приложения за какво ли не. Някои от тези приложения особено ужасяват управляващите – нашите и по света. Това са приложенията за записване на разговори – не само по телефона, а и при срещи лице в лице. Заради Теодор Параскевакос периодично в България избухват скандали, които показват колко безпомощни са и управляващи, и опозиция, и колко прогнила от корупция е държавната система.

Скандалът с министъра на културата Боил Банов не е първият, нито ще е последният, който показва това. Защото проекти като Ларгото има бол, а „нашите“ фирми винаги ще имат нужда от едно рамо, за да спестят едни пари, които в последствие ще разпределят по веригата.

Какво показва изнесеното досега?

Във властта има хора, които записват всяка своя среща и използват записите за изнудване. И те не са моментално уволнени, а просто пратени в друго министерство.

Във властта има хора, които открито действат в комбина с частни фирми за печелене на проекти, злоупотребявайки с власт и информация. Но те не са предадени на прокуратурата, а преместени на друга хранилка. Очевидно е, че схемите са универсални и могат да се прилагат във всяко ведомство.

Във властта има министри, които допускат години наред подобни порочни практики да се вихрят под носа им. И не се задействат, дори когато лично се окажат жертва на изнудване. Чакат някой да извади флашка, за да се представят за „мъченици“.

Във властта има чиновници, които редовно приемат без забележки обектите, финансирани от държавния или от европейския бюджет, въпреки че са с явни дефекти. Затова скандалите са в изобилие, а наказани за некадърна работа фирми почти няма. Защото отговорните лица безотговорно и своевременно са „застраховали“ нехайните изпълнители срещу всякакви санкции. Това им позволява да имитират дейност при обществено недоволство, демонстративно пращайки някакви папки в прокуратурата. Накрая съдът излиза виновен за всичко – като оправдае нечие безхаберие, което е добре подплатено с документи.

В България при всеки такъв скандал битката се пренася на политическа почва. Започва замерване с обвинения, къде основателни, къде – не. Вадят се флашки – къде истински, къде манипулирани. Понякога може и оставки да се поискат, подадат и приемат. Но порочните практики не се пипат. Защото са удобни на всички. Днес едни са на хранилката, утре – други. 

Какво тук значи някаква си личност? Нали има едни „глупаци“, дето ще платят за всичко. Понякога само с данъците си, понякога – с живота си. Докато всичко това не се промени, няма да станем нормална държава. И няма да има никакво значение кой е на власт и кой – в опозиция.