Говорите ли брюкселски?

Не знам дали знаете, но брюкселският език е сред най-сложните и за усвояване, и за разбиране. Иска се истински талант да можеш да говориш дълго, увъртяно и неразбрано – така че никой да не се обиди от критиката, ако има такава. Затова и последният доклад на Европейската комисия (ЕК) е четиво, което всеки може да тълкува според собствените си виждания и да бъде прав. В него са включени както хвалбите на управляващите, така и критиките на опозицията и недоволните протестиращи. Затова и двете страни го припознават като „обективен“.

По-лошото е, че в доклада много старателно е избягвано всичко, което може да мине за оценка на ЕК за ситуацията у нас. Докладът, особено частта му, посветена специално за България, е цитат до цитата със старателно и напоително посочване на източниците за една или друга информация. И затова двете спорещи страни трябва да прибягват до статистически данни, за да докажат, че точно тяхното виждане надделява. Управляващите наблягат, че името България се споменавало едва на 10-ата страница на доклада и са отбелязани всички рапортувани от тях „успехи“, ерго какво ни е зле?! Протестиращите вадят данните на „Политико“, че ЕК е изразила 16 пъти опасения към България и 3 пъти „сериозни опасения“, и само Полша ни надминава в това отношение.

Основният дефект на доклада обаче е, че от него на практика нищо не следва. Най-негативният ефект е, че противно на клетвите на управляващите, мониторингът по правосъдие и вътрешен ред върху България и Румъния не не отпадна с новото наблюдение на всички държави в ЕС. И сега двете държави са под двоен надзор. Което може да е позорно, но пък ние сме на тоя позорен стълб повече 10 години (мониторингът беше въведен през 2006 г.), така че сме свикнали. А и когато си в тандем, винаги можеш да нарочиш „другарчето“ за виновно за ситуацията. Както и стана. Някога управляващите се бореха със зъби и нокти да заменят някоя думичка в докладите и празнуваха с фанфари констатациите на ЕК, че са поели „ангажимент“ и че имат „политическа воля“ за промени. Сега не си правят този труд, защото са наясно, че ЕК отдавна е разбрала, че никакъв „ангажимент“ и „политическа воля“ няма да променят статуквото у нас. Но за да не признае собственото си безсилие, ЕК вече има „опасения“, а някъде и „сериозни опасения“. Нищо повече. Конюктурата в ЕС е такава, че е по-важно на кое политическо семейство е член управляващата някъде партия и дали подкрепя каквото трябва когато трябва да подкрепи, отколкото какви ги върши в собствената си страна и дали това е в синхрон с принципите на съюза.

На този фон, приетата от Комисията по правосъдие и вътрешни работи остра проекторезолюция на ЕП за България, в която се изброяват всички скандали, показващи законодателните пороци и корупционните практики, и се иска спиране на еврофондовете, е направо като ритник в имиджа. Но имиджът на България в ЕС отдавна е толкова зле, че повече няма накъде. Реални последици от тази проекторезолюция също едва ли ще има. Ако изобщо мине на сесия предвид посочените по-горе политикосемейни отношения в Европарламента.

Не знам дали всичко това трябва да бъде обобщено със „за съжаление“. И ЕК, и ЕП не са институции, които могат да решат с магическа пръчка проблемите в България. Те могат да са плашило, могат да са съюзник, но не и двигател. Енергията за промяна трябва да дойде от всички, които живеем и искаме да продължим да живеем в България. Някои положението ги устройва и те бранят със зъби и нокти статуквото. Други са недоволни и месеци наред вече протестират в пек, дъжд и студ. Трети се опитват тихо да променят системата отвътре. Кой ще надделее, ще се разбере на изборите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

КТБ – шест милиарда причини да помним!

От утре, 1 октомври 2020 година, пет български банки преминават под надзора на Европейската централна банка (ЕЦБ) – Уникредит Булбанк, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и Райфайзенбанк. За мнозина това ще е тъжна дата, защото за тях прекият контрол е едва ли не отстъпление от националния ни суверенитет. Те обаче се възмущават от последиците, а не от причините за това решение. Много бързо се забрави поводът, по който беше взето решението България изобщо да кандидатства за Единния банков надзор на ЕС – рухването на КТБ. През юли 2014 г., на консултациите при президента Росен Плевнелиев, всички политически сили, представени в 42-рия парламент, се съгласиха, че това е най-доброто решение, за да не се допускат в бъдеще подобни кризи. Шест години по-късно решението е факт.

Не така оптимистично, обаче стоят нещата с наказанието на допусналите източването и фалита на една от най-големите български банки. Както и със събирането на откраднатите суми. Шест години по-късно имаме поне шест доказателства за безхаберието на властите и 5 млрд. причини да се чувстваме разочаровани и измамени. За пореден път.

1. Съдебният процес за източването на КТБ е едва в началото си, заплашва да бие всички рекорди по продължителност и едва ли ще приключи в тази декада;

2. Главният обвиняем е недосегаем за БГ правосъдие, а главният свидетел се оплита в показанията си и сочи само един виновник за поддържането и срутването на пирамидата КТБ, омаловажавайки собствената си роля в процеса. Въпреки, че за всички е очевидно, че тази измама е невъзможна без политически чадър и е непосилна за сам човек.

3. Управителят на БНБ, допуснал рухването на КТБ, се измъкна безнаказано и се офиицализира като собственик на винарна.

4. Съставът на КФН, оказал се ни чул, ни видял срутването на КТБ, въпреки че акциите ѝ се търгуваха на капиталовия пазар, а работата на надзора е да следи всичко да е по правилата, просперира – мнозина продължиха да заемат високи държавни постове и да бъдат обявявани за безупречни експерти, въпреки грандиозната си издънка.

5. Шефове на държавни и общински предприятия, допуснали милиони от подопечните им фирми да потънат в КТБ, продължиха да управляват и да получават премии за добро справяне с работата.

6. Синдиците на КТБ събраха едва под 1 милиард лева от изчезналите над 6 млрд. лв., като много от имотите и предприятията смениха собствеността си на тъмно, при съмнителни обстоятелства и срещу смешни суми. Останалите 5 милиарда лева потънаха в нечии джобове и партийни каси. 

А истинските собственици на офшорките, източили КТБ, си останаха зад кулисите. Защото управляващите изчакаха почти цяла година преди да възложат международно финансово разследване на паричните потоци в КТБ. Достатъчно време, за да се заметат следите на най-големия грабеж на десетилетието. Спомням си доклада на “Аликс партнърс”, с който се запознах в началото на 2016 г. – фирмата, която беше наета от Фонда за гарантиране на влоговете уж да разследва къде са отишли парите на КТБ. Уви, министърът на финансите бе пропуснал да изиска фирмата да проследи и разкрие истинските собственици на компаниите пощенски кутии, в чиито сметки потънаха милиардите на КТБ. Да припомня – по-голямата част от тях бяха средства на държавни институции, държавни и общински фирми и предприятия.

“Най-големият обир беше проспан – и съучастник в това е държавата в лицето на управляващите”. Казах го през 2016 година от трибуната на НС, казвам го и сега!

А сметката, както винаги, платихме всички ние.

Пари ми дай, и за реформи хич не ме търси

В България обещанията се дават, за да не се изпълняват. Особено предизборните. Всички се кълнат, че като дойдат на власт, ще свалят данъците, ще увеличат доходите и ще превърнат корумпираната среда в рай за бизнеса. След изборите обаче ги наляга тотална амнезия и те се отдават на прахосничество и откровен мързел. Вина по принцип не се поема, а катастрофалните резултати и всяка по-смислена критика се обясняват с някакви тайнствени сили, които кроят пъклени заговори за сваляне на правителството.

Красноречив пример за това е проектозаконът за държавния бюджет за 2019 г., който стриктно спазва всички порочни традиции за правене на финансовите планове на държавата. Макропоказателите са като за витрина, a ефектите са микроскопични – като за под юргана. Приходите ще са повече, но и харчовете ще са щедри. Така че за поредна година въпреки растежа на икономиката пак ще имаме дефицит!

По традиция най-много пари се отпускат за социалната сфера, но на принципа на всекиго по малко, колкото да не е без хич. Вдигаме минималните осигурителни прагове и максималните осигурителни доходи, дето се кълняхме, че няма да ги пипаме, но пък запазваме тавана на пенсиите, дето трябваше да отпадне. Както се казва – да не би да се промъкне някой неощетен.

Разбира се, много е изкушаващо да вземеш от „богатите“ – в случая от хората, които получават над 3000 лв. заплата (както се изрази една синдикалистка – бълха ги ухапала). Но също така трябва да си даваш сметка, че точно фирмите, които ще бъдат най-засегнати от мярката – IT, най-лесно ще се изнесат от България, защото работят глобално и нищо не ги задържа локално. И че се изпраща негативен сигнал към всички, които евентуално биха се насочили към България. Не че са много – чуждестранните инвестиции се сринаха със 70% за година и даже българските капитали започнаха да се изнасят към по-сигурни и предвидими страни. Така че тук сметките за повече приходи са не само без кръчмар, но може да се окаже – и без кръчма.

Солидна сума пари ще се налее и в здравеопазването. От което то няма да оздравее, даже още повече ще се разболее, тъй като последната концепция за „реформа“ включва обединяване на хаоса в различните му поделения в един общ хаос под шапката на една мегаагенция. Надеждата на вносителите е, че като се обединят куп неефективни и бюрократизирани структури в една, те изведнъж ще проработят като по вода. Логика, която здрав разум не може да я проумее. Но пък кога здравият разум е бил съвместим със здравната система? И за да не остане нищо нехаотично, нужните промени в няколко закона са подпъхнати в допълнителните и заключителни разпоредби на закона за бюджета на НЗОК, за да се избяга от общественото обсъждане, при което биха могли да се зададат неудобни въпроси, на които министерството няма отговори. Щото по-нататъшното функциониране на новия мастодонт ще се бистри в поредица от наредби, които тепърва ще се пишат. Колко болни ще доживеят да разберат кой и как ще ги лекува, както се казва, е Божа работа. 

По традиция рекордна сума – 1.5 млрд. лв., ще получи и МВР. Там за реформи се говори от години, даже през лятото предишния министър се излъга да пусне и обществена поръчка за концепция за преструктуриране на този мастодонт. Месец по-късно поръчката беше прекратена „поради отпаднала необходимост“, което съвсем логично доведе до „належаща необходимост“ от още пари. По принцип у нас реформите не се правят, за да се спестят пари, а се дават пари, за да не се правят реформи. Дали срещу тези средства ще получим по-качествена услуга, е риторичен въпрос. 90% от сумата ще отиде за заплати, т.е. за бензин, за патрулки, за подобряване на работните условия на полицаите и т.н., а за подобряване на сигурността ни заради която иначе МВР изобщо съществува няма да остане почти нищо. И недоволни ще са и униформените, и гражданите.

По традиция рязко увеличение на бюджета иска и съдебната власт. Забележителното в случая е, че въпреки че таксите за завеждане на дела скочиха 17 пъти, съдебната система не очаква никакво увеличение на приходите от тях. Което е най-голямото доказателство, че единствената цел на промените, срещу които се обявиха и самите магистрати, и гражданският сектор, е била да се ограничи достъпът до правосъдие. Особено там, където могат да се атакуват актовете на властта и да се объркат нечии планове.

Разбира се, армията за пореден път получава пари, за да купи някаква техника, което по традиция едва ли ще се случи. Електронното правителството отново ще направи опит да тръгне, но едва ли ще успее, защото там колкото повече милиони се наливат, толкова по-малък е напредъкът. Някоя отсечка на т.нар. магистрали ще получи шанс да мръдне с някой друг километър, който да бъде ремонтиран още преди да бъде открит … Списъкът може да бъде продължен …

Така че финансите в “стабилната” ни татковина ще продължат да бъдат такива, каквито си ги знаем! Революция не се очаква! Идват избори! Избирателите, дето разчитат на управляващите, получиха примамка да отидат до урните – увеличават се с 10% заплатите на държавните служители. Другите, които се опитват да се справят сами и справедливо недоволстват от липсата на реформи, няма нужда изобщо да си правят този труд. То и без това няма за кого да гласуват! Най-много да объркат нечии сметки.