Скандалът с подслушванията не е българският „Уотъргейт“! За съжаление!

Поредният скандал с подслушването на опозиционни политици и граждански активисти не е българският „Уотъргейт“. За съжаление! Както не бяха и всички предишни разкрития за неправомерно използване на специални разузнавателни средства. Защото ако бяха, нарушителите отдавна щяха да са отстранени, разследвани и осъдени. А законите щяха да са така променени, че да не допускат повече злоупотреби.

Да припомня – в САЩ аферата „Уотъргейт“ доведе до единственото засега предсрочно напускане на президентския пост – републиканецът Ричард Никсън бе принуден да подаде оставка за това, че е разпоредил подслушване на централата на Демократическата партия в сградата на хотел „Уотъргейт“. Микрофоните бяха сложени от хора на специално създадената от него секретна служба – т.нар. „водопроводчици“. Службата уж трябва да се занимава с шпионаж, но в действителност работи срещу политическите му противници, в т.ч. чрез създаване на безредици на предизборни митинги и други събития на демократите. Планът е провален от съвестен охранител на сградата, решил да направи непредвидена обиколка на хотел „Уотъргейт“. Медиите изваждат наяве скандала. „Водопроводчиците“ са обвинени и арестувани. Никсън и хора от най-близкото му обкръжение са разобличени, че редовно са злоупотребявали с власт, вземали са подкупи и са заплашвали опонентите си. Сенатът и Камарата на представителите провеждат пълно разследване и установяват, че Никсън е подкопал конституционния ред и трябва да бъде предаден на съд. Т.е. преди половин век в САЩ гражданското общество и институциите стигнаха до поръчителите! Нещо, което тук просто не може да се случи. Не и при действащите закони.

Да започнем оттам, че у нас на практика няма нужда да подслушваш незаконно. Ако имаш власт – подслушваш си „законно“. Винаги можеш да намериш законов текст, по който да разработваш и да прилагаш СРС спрямо свой опонент – било то политически, икономически или просто персонално непоносим. Достатъчно е да се подаде анонимен донос, за да се образува дело, дори и за най-тежки престъпления като шпионаж, диверсия, тероризъм. След това се намира съдия, който да даде благословия за използването на СРС. Рядко някой отказва, когато става дума за подобни тежки деяния. Да не говорим за масовата практика да се подслушват хора, „прихванати“ покрай други лица, без срещу тях специално да са приложени СРС-та или да има разследване. Оттам нататък е въпрос на лична преценка какво и как ще се използва от събраната информация. СРС-тата, които не се използват като доказателства, би трябвало да се унищожават, но на практика никой не следи дали и кога това се случва. Масова практика е материалите от СРС-та по едно дело да се прикриват в папка по друго, за да бъдат извадени при нужда. Така хем не могат да бъдат намерени, хем ако стане гаф, винаги можеш да се оправдаеш с „грешка“.

Контролът върху използването на СРС-та също е кауза пердута. По закон! Има създадено Бюро за контрол на използването на СРС, което уж трябва да е независимо, но на практика не е. Хората в него се избират от управляващите, които имат мнозинство в парламента, и често дори не са специалисти, а верни партийни кадри. Дори да решат да си свършат съвестно работата обаче, пак са с вързани ръце, защото зависят от информацията, която им се подава от останалите институции – прокуратура, МВР, ДАНС, които пък нямат никакъв интерес да се самоизобличават в нередности. Затова и се броят на пръстите на едната ръка гражданите, за които е установено, че са подслушвани незаконно. По официални данни от 2014 г. досега са 22 лица. При хиляди разрешения за прилагане на СРС-та всяка година.

Законът се е погрижил максимално да затрудни и разследването на незаконното използване на СРС-та. Последният скандал е ярък пример за това. Започна с фойерверки – как са подслушвани 32 души, които впоследствие се увеличиха до 82. Инициирани бяха разследвания. Показаха се номера на искания за СРС, даже имена, спрямо които са прилагани. След което всичко затъна в процедурни и законови хватки. ДАНС и прокуратурата светкавично установиха, че няма нищо нередно. И никой не може да ги опровергае. Проверката на МВР се саботира на всяка крачка. Предаващите материали за СРС-та са заплашени с наказания за разпространяване на класифицирана информация. А премиерът и министърът на вътрешните работи в прав текст признаха, че дори да установят, че има нещо нередно, не биха могли да влязат в подробности кой кого и защо е подслушвал. Защото законът им забранява. Т.е. априори е ясно, че на обществото нищо няма да му стане ясно.

Всичко това показва, че дяволът е заровен в законите. Ако те не бъдат променени, злоупотребите със СРС ще продължат. Въпросът е ще се намерят ли управляващи, които ще се преборят с изкушението да използват СРС-тата за лични, а не за обществено значими цели.

Корупция от флашки не се плаши!

За всичко е виновен Теодор Параскевакос!

Кой е той ли? Американец от гръцки произход, който през 1974 г. получава патент за „апарат за генериране и предаване на цифрова информация.“ Или по-просто казано това е изобретателят на съвременния смартфон – устройството, снабдяващо обикновения телефон с достатъчно памет, за да има операционна система и приложения за какво ли не. Някои от тези приложения особено ужасяват управляващите – нашите и по света. Това са приложенията за записване на разговори – не само по телефона, а и при срещи лице в лице. Заради Теодор Параскевакос периодично в България избухват скандали, които показват колко безпомощни са и управляващи, и опозиция, и колко прогнила от корупция е държавната система.

Скандалът с министъра на културата Боил Банов не е първият, нито ще е последният, който показва това. Защото проекти като Ларгото има бол, а „нашите“ фирми винаги ще имат нужда от едно рамо, за да спестят едни пари, които в последствие ще разпределят по веригата.

Какво показва изнесеното досега?

Във властта има хора, които записват всяка своя среща и използват записите за изнудване. И те не са моментално уволнени, а просто пратени в друго министерство.

Във властта има хора, които открито действат в комбина с частни фирми за печелене на проекти, злоупотребявайки с власт и информация. Но те не са предадени на прокуратурата, а преместени на друга хранилка. Очевидно е, че схемите са универсални и могат да се прилагат във всяко ведомство.

Във властта има министри, които допускат години наред подобни порочни практики да се вихрят под носа им. И не се задействат, дори когато лично се окажат жертва на изнудване. Чакат някой да извади флашка, за да се представят за „мъченици“.

Във властта има чиновници, които редовно приемат без забележки обектите, финансирани от държавния или от европейския бюджет, въпреки че са с явни дефекти. Затова скандалите са в изобилие, а наказани за некадърна работа фирми почти няма. Защото отговорните лица безотговорно и своевременно са „застраховали“ нехайните изпълнители срещу всякакви санкции. Това им позволява да имитират дейност при обществено недоволство, демонстративно пращайки някакви папки в прокуратурата. Накрая съдът излиза виновен за всичко – като оправдае нечие безхаберие, което е добре подплатено с документи.

В България при всеки такъв скандал битката се пренася на политическа почва. Започва замерване с обвинения, къде основателни, къде – не. Вадят се флашки – къде истински, къде манипулирани. Понякога може и оставки да се поискат, подадат и приемат. Но порочните практики не се пипат. Защото са удобни на всички. Днес едни са на хранилката, утре – други. 

Какво тук значи някаква си личност? Нали има едни „глупаци“, дето ще платят за всичко. Понякога само с данъците си, понякога – с живота си. Докато всичко това не се промени, няма да станем нормална държава. И няма да има никакво значение кой е на власт и кой – в опозиция.