Максимата, че няма значение кой как гласува, а кой как брои, ще бъде нагледно илюстрирана на предстоящите избори. Не само парламентарните, а и на президентските.

Не че досега не е имало съмнение в прозрачността на изборите. Просто за първи път в закона бяха заложени толкова много и толкова безумни „гаранции“, че вотът ще бъде труден за упражняване и невъзможен за проследяване. И най-циничното, както винаги, е, че всичко това се прави в „името на гражданите“. Резултатът също е предвидим – това ще са най-непрозрачните, най-непосетените и най-скъпите избори досега.

Всичко започна с „благородното“ желание на управляващите да изчистят проблемите при гласуването и да го нагодят към извънредната обстановка, в която живеем. Ако си спомняте, те затова и останаха на власт при протестите през лятото – за да управляват ефективно в кризата. Но едно е да искаш, друго е да можеш. А в случая нито искат, нито могат – затова прекараха 2/3 от времето във ваканции. И претупаха промените в изборните закони поради липса на време. Така проблемите не бяха решени, а мултиплицирани.

Да започнем с организацията на изборите. Изобщо не е ясно дали ще може да се попълни огромната изборна администрация, която е необходима. В страната има над 12 000 изборни секции, които трябва да имат поне по 5 души комисия. Не е ясно колко души ще се откажат заради обстановката с коронавируса, която по всичко личи, ще се усложнява с наближаването на изборния ден. Не е ясно колко от тях ще поискат да се ваксинират. И дали тези, които пожелаят, ще сколасат да го направят и с двете дози при проблемите с доставките.

Отделно в изборните секции ще има наблюдатели и застъпници. За тяхното ваксиниране никой не говори. Т.е. около 10-тина души поне, без да броим гласуващите, ще трябва да прекарат часове наред в тясна и неудобна стая за гласуване, която по обективни причини ще е естествен развъдник на зараза. В други държави, провели избори в кризата, условията за гласуване бяха драстично променени – гласуваше се на открито или в огромни помещения с добра вентилация, като спортни зали например. У нас за това никой не отваря дума. Сложната обстановка съвсем логично ще спре голяма част от хората от гласуване. Българите са една от най-болните и застаряващи нации, така че има обективни обстоятелства хората да се страхуват. Особено при тази организация на изборите. Но това не спря управляващите да заложат още „капани“. Карантинираните например ще бъдат обикаляни с подвижни урни и комисия от 3 души. Колко време ще отнеме това и дали ще се намерят кандидати за такива комисии при нарастващата заболеваемост е риторичен въпрос. Ако всички желаещи успеят да гласуват в изборния ден, ще е чудо.Отделно, от глас бяха лишени карантинираните в последните 3 дни преди изборите. Нищо, че това е противоконституционно!

Още по-голяма ще е драмата с гласуването в чужбина, където отделните държави също налагат ограничения, а по традиция секциите са малко и опашките са дълги. Но българите в чужбина винаги са били недолюбвани по време на избори, така че никой от седящите в парламента не отвори и дума за решаване на техните проблеми.Всичко това можеше лесно да бъде решено с въвеждане на дистанционно или електронно гласуване. Историята обаче е доказала, че управляващите ще воюват докрай с прогреса и технологиите. Защото точно така могат да загубят контрола върху електората, който смятат за „гарантиран“ и е все по-кът.

Така стигаме до ключовия момент – броенето на гласовете. Само най-големите наивници са се надявали този път да бъде въведено видео наблюдение при броенето на гласовете. И надеждите им не се сбъднаха. Напротив –бяха направени промени в закона, които да гарантират, че фалшификациите няма да бъдат уловени.Под предлога, че трябва да се опростят протоколите с резултатите, които изготвят секционните избирателни комисии, управляващите решиха, че множество данни, които преди се отчитаха поотделно, сега ще се събират заедно или направо ще отпаднат от документацията. А те са важни за коректността на самите избори – като броя на гласоподавателите, дописани в избирателния списък в самия изборен ден. Тази информация дава представа доколко (не)адекватни са списъците с избирателите – тема, която толкова години подхранва съмненията в публичното пространство за измами и манипулации на вота.

Също така, редица други данни, които досега бяха вписвани поотделно, вече ще бъдат събирани заедно – различните видове недействителни бюлетини, сгрешените бюлетини, унищожените от СИК бюлетини… Така се губи информация за различните причини, които правят бюлетините невалидни. Няма да се вписват отделно и неизползваните бюлетини. Отпадна и разбивката на недействителните гласове по кандидатски листи – така няма да знаем на кои партии се падат най-много невалидни бюлетини.

Всичко това не дава основания да бъдем оптимисти за честността на предстоящите избори. Даже поставя сериозната дилема да участваме ли изобщо в предрешено състезание, за да легитимираме нагласен резултат. Защото Бай Ганьо продължава да прави изборите у нас. И не се влияе от никакви демократични промени.

Не мога да разбера защо някои хора непрекъснато твърдят, че в България няма избор. Всяка година например избираме от какво да си патим – от суша или от наводнение. И това се дължи не на непредсказуемата природа, както се опитват да ни внушат, а на напълно предсказуемите управляващи.

Които строят, докато вали проливен дъжд, и рушат, когато грее слънце.

Които укрепват свлачища с хотели и спират ерозия с изсичане на гори.

Които строят вили, а не диги по коритата на реките.

Които първо дават 500 млн. на една компания без опит и техника за ремонт на язовири, а година по-късно се сещат, че язовирите трябва също да се обединят и управляват единно – кой знае защо това ще стане в друга компания. Не знам колко време ще мине, докато прозрат, че двете компании ще трябва да се слеят, но със сигурност мога да прогнозирам, че дотогава няма да има нито пари, нито язовири.

Всичко това можеше да е просто сюжет за български „Борат“, ако не се случваше в реалността и не струваше огромни пари и човешки съдби. За съжаление, у нас държавата е по-голямо бедствие от природата. И няма никакво значение коя партия или кой министър е на власт. Проблемът не е в човека, а в системата, която никой не може или не иска да промени.

Колкото по-дълго и съвестно работиш, колкото по-упорито и повече спестяваш, толкова по-малко получаваш. И финансово, и морално. Звучи абсурдно? Или най-малкото несправедливо? Така е! Но точно такава е пенсионната система у нас. А управляващите вместо да я поправят, се захванаха още повече да задълбочават недъзите ѝ. И дори очакват благодарност за това, че с парите на една част от населението подхвърлят подаяния на друга част.

Последните предложения за вдигане на пенсиите са добра илюстрация за това. Според тях от 1 януари 2021 г. минималната ще се повиши с 20% и ще достигне 300 лв. Така пенсионер, получавал дотогава 250 лв., ще се радва на 50 лв. увеличение, а друг с 290 – само на 10 лв. Двамата ще финишират на 300 лв., въпреки че единият се е осигурявал по-дълго и на по-висока заплата.

Ако някой в момента получава 300 лв., няма да вземе нищо отгоре чак до 1 юли 2021 г., когато пенсиите на всички останали ще се актуализират и то само с 5% по швейцарското правило.
Таванът на максималните пенсии ще се вдигне с 20%, но пак няма да падне, въпреки че за новите пенсионери това трябваше да стане още през 2019 г.

Всичко това ще доведе до няколко ефекта:

1. Бедните пенсионери ще си останат все така бедни и унижени. Защото ще продължат да разчитат на подаяния, било под формата на ковид, коледни или великденски добавки, или пък като ваучери за храна.

2. Доверието в пенсионната система, което и в момента не е особено голямо, още по-бързо ще ерозира. Защо да се осигуряваш върху реалните си доходи, ако накрая може да получиш толкова, колкото ония, които по една или друга причина, са крили осигуровки?

3. Сметката за това поредно упражнение ще е огромна и ще я платим всички ние, чрез данъците си. Дефицитът в НОИ догодина ще стигне 5-6 млрд., които ще се покрият от републиканския бюджет.

Затова не е случайно, че никой – нито работодателите, нито синдикатите, нито гражданите (не че тях някой ги пита изобщо), не подкрепя идеите.

Много по-добре и справедливо би било да се преизчислят пенсиите, като се увеличи тежестта на всяка година осигурителен стаж. Това е скъпо начинание, защото изисква ресурс, с който в момента държавата не разполага. Всеки бизнесмен или даже човек, който просто води семейните сметки, в подобна ситуация ще направи дългосрочен план в рамките на 2-3-5 години, който да бъде финансово обезпечен. За управляващите обаче (независимо от коя партия са) това е сложно и нежелано мероприятие, защото изисква те коренно да променят начина си на мислене и да се разделят с любимата си роля на „благодетели“. Те предпочитат да имат лостове за влияние, особено преди избори.

Така че още дълго време всички пенсионери – настоящи или бъдещи, ще продължат да бъдат еднакво бедни и обидени!

И може да звучи невероятно, но в България има институции, които са много благодарни за кризата с коронавируса. Защото карантината и наложените рестрикции, които създадоха проблеми на бизнеса и хората, всъщност прикриха тяхната абсолютна безпредметност и некадърност. И даже в някои случаи им помогнаха да отчетат успехи, за които те нямат абсолютно никакъв принос. Но имат финансиране, раздават заплати, че и бонуси.

Такъв е случаят с безопасността по пътищата. Ако се вгледаме в цифрите на статистиката, за първите три месеца на 2020 г. са загинали 85 души или 24% по-малко от миналата година. В началото на септември, по данни на МВР, загиналите на пътя вече доближават 300, а за сравнение през същия период на миналата 2019 г. те бяха 628. Дори коронавируса не ни помогна и ние отново се наредихме на второ място в черната статистика на ЕС – само Румъния ни изпревари.

Анализът на данните показва, че „успехът“ в началото на годината се дължи на коронавируса, който попречи на хората да се движат активно по пътищата, а не на мерките, уж взети от най-разнообразните структури, създадени да се справят с проблема. А за контрола по пътищата отговарят общо 12 институции, сред които пет министерства. Отделно пътищата ни вече са осеяни с камери като в „Биг Брадър“ – там ни следят „очите“ на „Пътна полиция“, Тол системата, общините и Агенция „Пътна инфраструктура“. И въпреки това се кара безумно, осакатяват се хора, погубват се човешки животи.

Причините за това са отдавна известни – лошите пътища и безнаказаните нарушители. И корумпираните политици, и корумпираните чиновници, и корумпираните полицаи, които допускат и дори толерират неефективния контрол. Колкото и да се гордеят управляващите с асфалта, който се полага наляво и надясно, в България магистрала в класическия смисъл на думата няма. Има отделни отсечки, някои завършени, други – не толкова, които излизат златни при строеж и стават платинени при ремонт. Последният пример е отсечката на магистрала „Тракия“ между Чирпан и Стара Загора, която само за 5 години отне 16 живота.

Започната при царския кабинет и пусната по време на тройната коалиция, нейният ремонт ще е по-скъп от вложените за изграждането ѝ средства – ще струва близо 90 милиона лева. Рекорд за път, строен преди десетина години.

Как е възможно това? Като не се обяви открита процедура с ясни правила и участници, а парите се дадат на държавното предприятие „Автомагистрали“, което пък ги разпределя между обръч от фирми под прикритието на рамков договор за поддръжка и почистване на пътищата в дадена област. Честите промени на Закона за движение по пътищата, особено след толкова голяма трагедия като катастрофата край Своге или смъртта на журналиста Милен Цветков, не способстват за неговото усъвършенстване, защото са писани набързо и без задълбочен анализ. Колкото да се отбие номерът и да се потуши общественото недоволство. Без оценка на въздействието, която да покаже доколко ефективни ще са те и дали няма повече да навредят, отколкото да помогнат. Затова и голяма част от нарушителите се измъкват безнаказано и стават още по-нагли. Когато към това се прибави и класическият въпрос на пътя: „Сега к’во праим?“, картината става почти безнадеждна.

Вероятно за мнозина има много по-належащи въпроси от безопасността по пътищата. Но точно защото тези проблеми се коментират едва когато необратимото се случи, те не се решават, а се маскират. За да ни зашлевят отново при следващата жертва на войната по пътищата. Която може да бъде наш близък. Или пък самите ние.

Не знам дали знаете, но брюкселският език е сред най-сложните и за усвояване, и за разбиране. Иска се истински талант да можеш да говориш дълго, увъртяно и неразбрано – така че никой да не се обиди от критиката, ако има такава. Затова и последният доклад на Европейската комисия (ЕК) е четиво, което всеки може да тълкува според собствените си виждания и да бъде прав. В него са включени както хвалбите на управляващите, така и критиките на опозицията и недоволните протестиращи. Затова и двете страни го припознават като „обективен“.

По-лошото е, че в доклада много старателно е избягвано всичко, което може да мине за оценка на ЕК за ситуацията у нас. Докладът, особено частта му, посветена специално за България, е цитат до цитата със старателно и напоително посочване на източниците за една или друга информация. И затова двете спорещи страни трябва да прибягват до статистически данни, за да докажат, че точно тяхното виждане надделява. Управляващите наблягат, че името България се споменавало едва на 10-ата страница на доклада и са отбелязани всички рапортувани от тях „успехи“, ерго какво ни е зле?! Протестиращите вадят данните на „Политико“, че ЕК е изразила 16 пъти опасения към България и 3 пъти „сериозни опасения“, и само Полша ни надминава в това отношение.

Основният дефект на доклада обаче е, че от него на практика нищо не следва. Най-негативният ефект е, че противно на клетвите на управляващите, мониторингът по правосъдие и вътрешен ред върху България и Румъния не не отпадна с новото наблюдение на всички държави в ЕС. И сега двете държави са под двоен надзор. Което може да е позорно, но пък ние сме на тоя позорен стълб повече 10 години (мониторингът беше въведен през 2006 г.), така че сме свикнали. А и когато си в тандем, винаги можеш да нарочиш „другарчето“ за виновно за ситуацията. Както и стана. Някога управляващите се бореха със зъби и нокти да заменят някоя думичка в докладите и празнуваха с фанфари констатациите на ЕК, че са поели „ангажимент“ и че имат „политическа воля“ за промени. Сега не си правят този труд, защото са наясно, че ЕК отдавна е разбрала, че никакъв „ангажимент“ и „политическа воля“ няма да променят статуквото у нас. Но за да не признае собственото си безсилие, ЕК вече има „опасения“, а някъде и „сериозни опасения“. Нищо повече. Конюктурата в ЕС е такава, че е по-важно на кое политическо семейство е член управляващата някъде партия и дали подкрепя каквото трябва когато трябва да подкрепи, отколкото какви ги върши в собствената си страна и дали това е в синхрон с принципите на съюза.

На този фон, приетата от Комисията по правосъдие и вътрешни работи остра проекторезолюция на ЕП за България, в която се изброяват всички скандали, показващи законодателните пороци и корупционните практики, и се иска спиране на еврофондовете, е направо като ритник в имиджа. Но имиджът на България в ЕС отдавна е толкова зле, че повече няма накъде. Реални последици от тази проекторезолюция също едва ли ще има. Ако изобщо мине на сесия предвид посочените по-горе политикосемейни отношения в Европарламента.

Не знам дали всичко това трябва да бъде обобщено със „за съжаление“. И ЕК, и ЕП не са институции, които могат да решат с магическа пръчка проблемите в България. Те могат да са плашило, могат да са съюзник, но не и двигател. Енергията за промяна трябва да дойде от всички, които живеем и искаме да продължим да живеем в България. Някои положението ги устройва и те бранят със зъби и нокти статуквото. Други са недоволни и месеци наред вече протестират в пек, дъжд и студ. Трети се опитват тихо да променят системата отвътре. Кой ще надделее, ще се разбере на изборите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

От утре, 1 октомври 2020 година, пет български банки преминават под надзора на Европейската централна банка (ЕЦБ) – Уникредит Булбанк, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и Райфайзенбанк. За мнозина това ще е тъжна дата, защото за тях прекият контрол е едва ли не отстъпление от националния ни суверенитет. Те обаче се възмущават от последиците, а не от причините за това решение. Много бързо се забрави поводът, по който беше взето решението България изобщо да кандидатства за Единния банков надзор на ЕС – рухването на КТБ. През юли 2014 г., на консултациите при президента Росен Плевнелиев, всички политически сили, представени в 42-рия парламент, се съгласиха, че това е най-доброто решение, за да не се допускат в бъдеще подобни кризи. Шест години по-късно решението е факт.

Не така оптимистично, обаче стоят нещата с наказанието на допусналите източването и фалита на една от най-големите български банки. Както и със събирането на откраднатите суми. Шест години по-късно имаме поне шест доказателства за безхаберието на властите и 5 млрд. причини да се чувстваме разочаровани и измамени. За пореден път.

1. Съдебният процес за източването на КТБ е едва в началото си, заплашва да бие всички рекорди по продължителност и едва ли ще приключи в тази декада;

2. Главният обвиняем е недосегаем за БГ правосъдие, а главният свидетел се оплита в показанията си и сочи само един виновник за поддържането и срутването на пирамидата КТБ, омаловажавайки собствената си роля в процеса. Въпреки, че за всички е очевидно, че тази измама е невъзможна без политически чадър и е непосилна за сам човек.

3. Управителят на БНБ, допуснал рухването на КТБ, се измъкна безнаказано и се офиицализира като собственик на винарна.

4. Съставът на КФН, оказал се ни чул, ни видял срутването на КТБ, въпреки че акциите ѝ се търгуваха на капиталовия пазар, а работата на надзора е да следи всичко да е по правилата, просперира – мнозина продължиха да заемат високи държавни постове и да бъдат обявявани за безупречни експерти, въпреки грандиозната си издънка.

5. Шефове на държавни и общински предприятия, допуснали милиони от подопечните им фирми да потънат в КТБ, продължиха да управляват и да получават премии за добро справяне с работата.

6. Синдиците на КТБ събраха едва под 1 милиард лева от изчезналите над 6 млрд. лв., като много от имотите и предприятията смениха собствеността си на тъмно, при съмнителни обстоятелства и срещу смешни суми. Останалите 5 милиарда лева потънаха в нечии джобове и партийни каси. 

А истинските собственици на офшорките, източили КТБ, си останаха зад кулисите. Защото управляващите изчакаха почти цяла година преди да възложат международно финансово разследване на паричните потоци в КТБ. Достатъчно време, за да се заметат следите на най-големия грабеж на десетилетието. Спомням си доклада на “Аликс партнърс”, с който се запознах в началото на 2016 г. – фирмата, която беше наета от Фонда за гарантиране на влоговете уж да разследва къде са отишли парите на КТБ. Уви, министърът на финансите бе пропуснал да изиска фирмата да проследи и разкрие истинските собственици на компаниите пощенски кутии, в чиито сметки потънаха милиардите на КТБ. Да припомня – по-голямата част от тях бяха средства на държавни институции, държавни и общински фирми и предприятия.

“Най-големият обир беше проспан – и съучастник в това е държавата в лицето на управляващите”. Казах го през 2016 година от трибуната на НС, казвам го и сега!

А сметката, както винаги, платихме всички ние.

Три дни! Три дни след шокиращите кадри от бруталния побой от полицаи над едно момче, което законно протестираше пред Министерски съвет, всички отговорни за поведението на полицията мълчат!

Чухме защитни пледоарии за недопустимото поведение на униформените, които, видите ли, били изнервени от провокациите!

Чухме гневни речи срещу инфилтрираните в мирния протест футболни агитки, които хвърляли каквото им падне и по органите на реда, и по протестиращите!

Чухме жални оди за ритан и замерван с бутилки микробус на уплашени симпатизанти на ГЕРБ!

Но не и за кървавите кадри. Дори след стана ясно, че момчето не е някакъв криминално проявен елемент, а отличен студент в престижен чуждестранен университет, той продължава да бъде голямата срамна тайна, за която всички институции мълчат с надеждата да бъде заровена и забравена.

Няма никакъв спор, че полицията трябва да бъде уважавана, а не атакувана. За което и тя сама трябва да положи усилия като започне да се отнася с еднакъв аршин и с властимащите и с обикновените граждани.Няма никакъв спор, че голяма част от полицаите съвестно си вършат работата и с хладнокръвието си предотвратяват ескалация на напрежението.Няма никакъв спор, че 99% от протестиращите са искрено възмутени от случващото се в страната и искат промяна към по-добро, за да останат да живеят тук.

Няма никакъв спор, че нито един протестиращ, независимо на коя партия е симпатизант, не трябва да бъде заплашван или обиждан.

И няма никакъв спор, че има 1% яки момчета с черни фланелки, които всяка вечер се опитват да предизвикат и компрометират и двете страни. Както е истина, че има и 1% яки момчета с полицейски униформи, които изкарват агресията си с побой върху протестиращи. Въпросът е защо това се допуска. Агитките са отдавна известни на полицията. Даже премиерът каза, че ги познава. МВР знае и кой им плаща. Защо тогава тези платени провокатори не са изолирани? Защо продължават всяка вечер да всяват напрежение на площада?

МВР знае и кои са бруталните полицаи! По-яките, с фешън-опнатите си фланелки, нарочно се сложени най-отпред, за да сплашват мирно протестиращите граждани. Защо тези агресори не са отстранени и наказани своевременно?

Ако управляващите не са слепи и имат съвест и морал, защо не са поели отговорност за скандалните кадри? Една оставка може и да не решава проблемите, но е знак, че в тази страна не всичко е загубено. Че в тази страна полицията пази, а не саботира обществения ред. И се грижи за сигурността на гражданите, а не ги пребива безпричинно до припадък. Независимо какви убеждания изповядват те!

Някога Алеко предупреждаваше: „Пази, Боже, сляпо да прогледне!“. Какво ли би възкликнал днес, когато види как слепи ни управляват. За тях дюните са урегулиран терен за застрояване, хотелите са укрепителни съоръжения, а оранжево-кафевият цвят на морската вода е признак за кристална чистота. 

Идеята за укрепването на свлачище чрез четириетажна сграда с асансьор и стълбища на Шофьорския плаж край Алепу може и да е уникално българска инвенция, но причината за тази нагла хрумка е универсална – корупция. Особеното е, че замесените лица дори вече не правят опит да прикриват действията си под някакъв благовиден предлог. Те съвсем нагло прегазват закона и пренебрегват общественото мнение. Защото могат. Защото знаят, че нищо не ги заплашва. И защото няма кой ги накаже!

И са прави! От какво да се страхуват? Нима всяко удивително красиво кътче у нас не е вече безмилостно обезобразено с бетон? Нима има плаж, който да не е даден на мутри? Нима има място, на което отпадъци да не се изливат директно в морето? …

Всичко това може да се случи само с користната помощ от държавата и контролните органи, които по закон би трябвало да спират безобразията. Но те не само си затварят очите, но и активно участват – продават или заменят апетитни земи на безценица, разрешават строежи току до морето, променят закони така, че максимално да улеснят апетитите на ония, които разчитат на връзки и подкупи. И този „инвестиционен“ интерес надделява над обществения. 

В случая най-малкият проблем е, че мнозина отдавна са зачеркнали българското Черноморие като дестинация. И никакви ограничения или патриотарски призиви няма да ги върнат там. Или че хотелиерите се държат като щрауси, призовавайки медиите да не пишат за замърсяване и презастрояване, защото това им пречело на бизнеса. 

По-големият е, че подобни действия рушат тъканта на обществото ни, показват му нагледно как в живота се успява само с корупция и наглост. Подобни безобразия често застрашават здравето и дори живота на хората. Защото корупцията не само загрозява. Тя убива!